— Действията му не са твоя грижа — каза Нинив.
— Целият свят е моя грижа, Нинив. — Погледна я. — Не си ли съгласна?
Тя отвори уста, явно за да му се сопне, но млъкна, щом срещна погледа му. „Светлина — помисли той, като видя разбирането, изписано на лицето й. — Вече мога да направя това и на Нинив. Какво толкова виждат, когато се вгледат в мен?“ Стреснатият й поглед почти го накара да се уплаши от себе си.
— Лан ще се оправи — отрони Нинив и извърна очи.
— Тръгнал е за Малкиер, нали?
Тя се изчерви.
— Колко още? — попита Ранд. — Все още не е стигнал до Погибелта, нали? — Освободил се от всичко, за да последва онова, което виждаше като свой дълг и съдба, Лан щеше да препуска чак до Малкиер. Сам. Кралството — неговото кралство — бе погълнато от Погибелта преди десетилетия, когато е бил още бебе.
— Два-три месеца — каза тя. — Може би малко повече. Язди към Шиенар, за да застане при Клисурата, дори да се наложи да го направи сам.
— Търси възмездие — каза Ранд. — Да отмъсти за онова, което не може да бъде защитено.
— Той изпълнява дълга си! — каза Нинив. — Но… безразсъдството му наистина ме тревожи. Настоя да го отведа до Граничните земи и аз го направих, но го оставих в Салдеа. Исках да е колкото може по-далече от Клисурата. Ще трябва да прекоси доста труден терен, за да стигне там, където отива.
Докато мислеше за пътуването на Лан към Клисурата, Ранд изпита леден хлад. Лан отиваше да умре. Но нищо не можеше да се направи.
— Съжалявам, Нинив. — Каза го, макар да не изпитваше никакво съжаление. Имаше проблем с изпитването на каквото и да било напоследък.
— Мислиш ли, че бих го пратила сам? — сопна се тя. — Празноглавци сте, и двамата! Погрижила съм се да си има своя войска, въпреки че не иска.
И беше напълно способна на това. Вероятно беше изпратила съобщения до останките на малкиерите от името на Лан. Лан беше странен човек. Отказваше да вдигне знамето на Малкиер и да поиска правото си на крал, понеже не желаеше да поведе последните си сънародници на смърт. В същото време беше готов да тръгне на същата смърт в името на честта.
„Това ли правя и аз? — помисли си Ранд. — Тръгнал съм към смъртта си в името на честта? Но не, това е друго. Лан има избор.“ Нямаше пророчества, които да казват, че Лан ще умре.
— Малко помощ няма да му навреди, нали така — каза Нинив с нещо като неудобство. Моленето за помощ винаги я караше да се чувства неудобно. — Армията му ще е малка. Съмнявам се, че ще устоят дълго срещу тролоците.
— Ще нападне ли? — попита Ранд.
Нинив се поколеба.
— Не каза. Но да, мисля, че ще нападне. Смята, че ти си губиш времето тук, Ранд. Ако пристигне там и събере армия, и намери тролоци, събрани при Тарвинската клисура… да, мисля, че ще нападне.
— Значи заслужава това, което ще получи, щом тръгва без нас.
Нинив го погледна накриво.
— Как можеш да казваш това?
— Длъжен съм — отвърна й Ранд тихо. — Последната битка идва. Може би моят щурм на Погибелта ще се случи по същото време като този на Лан. Може би не. — Замълча замислено. Ако Лан влезеше в бой при Клисурата… може би щеше да привлече внимание. Ако Ранд не нападнеше там, щеше да заблуди Сянката. Можеше да ги удари някъде, където не очакват, докато погледът им е насочен към Лан.
— Да. Смъртта му всъщност би могла да ми послужи добре.
Очите на Нинив се разшириха от гняв, но Ранд го пренебрегна. Едно тихо кътче дълбоко в душата му бе поразено от тревога за приятеля му. Трябваше да пренебрегне тази тревога, да я накара да замълчи. Но гласът му зашепна:
„Той те нарече приятел. Не го изоставяй…“
Нинив овладя гнева си и това го впечатли.
— Ще поговорим пак за това — каза тя сдържано. — Може би, след като намериш време да помислиш какво точно би означавало да изоставиш Лан.
Обичаше да мисли за Нинив като за същата онази войнствена Премъдра, която го беше тормозила в Две реки. Винаги му се беше струвало, че прекалено се старае, сякаш се боеше, че другите ще пренебрегнат титлата й заради младостта й. Но беше пораснала много оттогава.
Стигнаха имението. На портата стояха на стража петдесет войници на Башийр. Ранд подмина айилския стан, слезе от коня при конюшнята и премести ключа за достъп от седлото в големия джоб на палтото си — беше ушит специално за статуетката. Ръката със сферата остана да стърчи навън.
Влезе в тронната си зала. Вече не можеше да я нарече другояче, след като му бяха донесли кралския трон. Беше голям, с позлата и скъпоценни камъни, инкрустирани в дървото по облегалките за ръце и на гърба над главата му. Изпъкваха като облещени очи и придаваха на трона пищност, която не му допадаше. Не се беше оказал в двореца. Един от местните търговци го беше „пазил“ от безредиците. Може би се бе канил и да го „запази“ за себе си.