Ранд познаваше много като него — придворни с твърде малко мозък, но с твърде много фамилни връзки. Благородническият живот като че ли развъждаше породата им така, както в Две реки развъждаха овце. Рамшалан беше особено дразнещ заради носовия си глас и припряната си готовност да предава другите в желанието си да спечели благоволението на Ранд.
Все пак от хора като него имаше полза. Понякога.
— Ти как мислиш, Милисаир? Трябва ли да те екзекутирам за измяна, както предлага той?
Тя не заплака, но явно беше уплашена. Гледаше го, без да мига, ококорена.
— Не бой се, няма — въздъхна Ранд. — Трябваш ми, за да помогнеш в избора на нов крал. Каква полза да търся из провинцията още, ако започна да екзекутирам тези, които вече съм намерил?
Тя въздъхна облекчено и раменете й се отпуснаха.
— Заключете я в същата килия, където е държала кралския пратеник — обърна се Ранд към Девите. — Погрижете се да няма същата съдба, поне докато не приключа с нея.
Милисаир проплака отчаяно, докато айилските Деви я извличаха навън, но Ранд вече я беше изключил от ума си. Рамшалан я изгледа в гърба със задоволство. Явно го беше оскърбявала публично. Една точка в нейна полза.
— Останалите членове на Съвета — обърна се той към служителите. — Някой от тях имал ли е връзка с краля?
— Никой през последните три-четири месеца — отвърна ниският дебел доманец Нореладин. — Макар че не знаем за Аламиндра, тъй като беше наскоро… открита.
Може би тя щеше да има вест, макар че едва ли щеше да разполага с по-добра податка от пратеник, заявил, че е дошъл от самия Алсалам. Да я изгори дано Милисаир, че беше допуснала да умре!
„Ако го е пратила Грендал, изобщо не бих могъл да го прекърша — каза внезапно Луз Терин. — Много е добра с Принудата. Коварна е, много коварна.“
Ранд се поколеба. Лудият беше прав. Ако пратеникът наистина бе жертва на Принудата на Грендал, едва ли щеше да издаде местонахождението й. Не и ако Принудата не се вдигнеше, а дарбата на Ранд в Цяра нямаше да стигне за това. Грендал винаги прикриваше следите си добре.
Но той не беше сигурен, че е в страната. Ако успееше да намери пратеник и Принудата бе налице, щеше да разполага с достатъчно доказателство.
— Трябва да говоря с всеки, който твърди, че има съобщение от краля — заяви той. — С всички в града, които може да са имали връзка.
— Ще бъдат намерени, лорд Дракон — заяви надутият Рамшалан.
Ранд кимна разсеяно. Ако Неф уговореше срещата със сеанчанците, както се надяваше, скоро щеше да може да напусне Арад Доман. Надяваше се да остави тук крал, надяваше се да намери и Грендал и да я убие. Но щеше да се задоволи с мир със Сеанчан и храна за тези хора. Не можеше да реши проблемите на всички. Можеше само да ги принуди да се подчиняват достатъчно дълго, докато загине при Шайол Гул.
И да остави света отново да рухне, след като си отиде. Стисна зъби. Твърде много време беше изгубил в грижи за неща, които не можеше да поправи.
„Затова ли се съпротивлявам да назнача домански крал? След като умра, този човек ще загуби авторитет и Арад Доман отново ще се върне там, откъдето започна. Ако не оставя крал, който има подкрепата на търговците, тогава по същество предлагам кралството на сеанчанците в момента, в който умра.“
Толкова много неща на везните. Толкова много проблеми. Не можеше да ги оправи всички. Не можеше.
— Не одобрявам това, Ранд — каза Нинив, беше скръстила упорито ръце пред гърдите си. — И не приключихме разговора си за Лан освен това.
Ранд махна пренебрежително.
— Той е твой приятел, Ранд. Светлина! А Перин и Мат? Знаеш ли те къде са? Какво е станало с тях?
Цветовете се завихриха пред очите му. Перин стоеше до една палатка с Галад. Защо точно с Галад? И кога се беше присъединил полубратът на Елейн към Белите плащове? Цветовете отново се завъртяха. Мат яздеше по улиците на познат град. Кемлин? Том беше с него.
Ранд се намръщи. Усещаше притегляне от Перин и Мат, и от себе си към тях също. Те бяха тавирен. И двамата трябваше да са с него за Последната битка.
— Ранд? — попита Нинив. — Ще ми отговориш ли?
— За Перин и Мат ли? Живи са.
— Откъде знаеш?
— Просто знам. — Въздъхна и поклати глава. — И да гледат да останат живи. Ще ми трябват и двамата, преди да свърши всичко.
— Ранд! Те са твои приятели!
— Те са нишки в Шарката, Нинив — каза той и стана. — Вече почти не ги познавам. Подозирам, че и те биха казали същото за мен.