— Не са ли ти грижа?
— Грижа? — Ранд заслиза по стъпалата на подиума. — Това, за което ме е грижа, е Последната битка. Това, за което ме е грижа, е да сключа мир с проклетите от Светлината сеанчанци, за да мога да спра да се притеснявам от дребните им боричкания и да се заема със същинската битка. Пред тези грижи две момченца от едно затънтено село не значат нищо.
Изгледа я предизвикателно. Рамшалан и останалите придворни се заотдръпваха, за да не попаднат между погледите им.
На лицето й се беше изписала дълбока тъга.
— О, Ранд. Не можеш да продължиш така. Тази твърдост в тебе… тя ще те прекърши.
— Правя каквото трябва — каза той и пак потисна гнева си. Щяха ли да свършат някога тези вопли против избора му?
— Не това трябва да правиш, Ранд. Ще се самоунищожиш. Ще се…
Гневът му избликна. Ранд се обърна рязко, посочи я с пръст и изрева:
— Като Кацуан ли искаш да бъдеш прогонена, Нинив? Няма да позволя да ме разиграват! Приключих с това. Давай съвета си, когато те питат, в останалото време не ме покровителствай!
Тя се присви уплашено, а Ранд стисна зъби, за да се овладее. Отпусна ръка и усети, че инстинктивно посяга към ключа за достъп. Очите на Нинив се бяха приковали в него, широко отворени, и той бавно отдръпна ръка от статуетката.
Избухването му го изненада. Беше си мислил, че владее гнева си. Потисна го с усилие, но се оказа изумително трудно.
— Край на аудиенциите за днес — каза на придворните. — Идете и направете каквото ви наредих! Трябват ми другите членове на Съвета. Вървете!
Още малко. Трябваше само да задържи нещата в равновесие още малко. После всичко можеше да свърши. Усети, че започва да чака този край със същото упование, с което го чакаше Луз Терин.
„Ти обеща, че можем да умрем“ — отекна далечно гласът на Луз Терин между два хлипа.
„Обещах. И ще умрем.“
Глава 32
Реки от сянка
Нинив стоеше на високата крепостна стена на Бандар Еваан и гледаше помръкналия град. Стената беше откъм сушата, но Бандар Еваан бе построен на склон, тъй че погледът й стигаше над него до океана. По водите пълзеше нощна мъгла, надвиснала над черното огледало на морето. Приличаше на отражение на облаците високо горе. Самите облаци сияеха с призрачно седефена светлина от невидимата за очите й луна.
Мъглата не стигаше до града. Рядко стигаше до него. Висеше кипнала над океана като призрак на горски пожар, спрян от невидима преграда.
Все още усещаше бурята на север. Зовеше я да препусне през улиците и да завика в тревога. Бягайте в мазетата! Запасете се с храна, защото ще удари бедствие! За жалост трупането на диги и укрепването на стените нямаше да помогне срещу тази буря. Тя беше от съвсем различно естество.
Океанската мъгла често предвещаваше силни ветрове и тази нощ не беше изключение. Нинив придърпа плътно шала си и подуши соления въздух. Смесваше се с неизбежните миризми на препълнен с хора град. Смет, гмеж от нечисти тела, сажди и дим от огнища и пещи. Липсваше й Две реки. Ветровете там бяха студени зиме, но винаги бяха свежи. Ветровете на Бандар Еваан бяха някак захабени.
Никога вече нямаше да има място за нея в Две реки. Знаеше го, макар да я болеше от това. Вече беше Айез Седай. Беше се превърнало в нейна същност, много по-важна от това да е Премъдра. С Единствената сила можеше да Изцерява хора по начин, който все още я удивляваше. А с властта на Бялата кула зад нея беше една от най-могъщите личности на света, сравнима само с другите Сестри и някои монарси.
Колкото до монарсите, самата тя се бе омъжила за монарх. Лан. Можеше да си няма кралство, но беше крал. За нея, макар и за никой друг. Животът в Две реки нямаше да го устрои. А честно казано, нямаше вече да устрои и нея. Онзи простичък живот — всичко, което можеше да си представи някога — вече й изглеждаше скучен и празен.
И все пак беше трудно да не изпитва тъга, особено докато гледаше нощните мъгли.
— Там — промълви напрегнато Мерайз. Тя, Кацуан и Кореле гледаха в другата посока — не на югозапад към града и океана, а на изток. Нинив почти бе решила да не идва с тях, още повече че не се съмняваше, че Кацуан отчасти я вини за изгнанието си. Но възможността да види привиденията бе твърде изкушаваща.
Нинив отиде при Айез Седай. Кореле извърна глава да я погледне, но Мерайз и Кацуан я пренебрегнаха. Това я устройваше. Въпреки че сдържаността на Кореле — от Жълтата Аджа — в приемането й продължаваше да я гложди. Кореле беше мила, добродушна, но упорито отказваше да признае, че Нинив също е от Жълтата Аджа. Е, щеше да й се наложи да промени привичките си, след като Егвийн застанеше начело на Бялата кула.