Огледа тъмния пейзаж оттатък градската стена. Едва успя да открои останките от бордеите, струпани доскоро до стените. Опасностите — къде реални, къде преувеличени — бяха накарали бежанците да се струпат в градските улици. Справянето с тях и с болестите и глада, които носеха, все още ангажираше много от времето на Ранд.
Отвъд събореното бедняшко предградие имаше само храсталаци и криви дървета. Близките ниви бяха голи. Изорани, засети, но още голи. Светлина! Защо не покарваше вече зърното? Какво щяха да ядат идната зима?
Все едно, не това търсеше погледът й в момента. Какво беше видяла Мерайз? Къде…
И изведнъж го видя. Като струйка от океанската мъгла, над земята се заизвива светло сияние. Нарасна, изду се като малък буреносен облак и заблестя със седефена светлина също като облаците горе. След това се събра в очертанията на крачещ по земята човек. После седефената мъгла избълва още фигури. След няколко мига по тъмната земя закрачи цяла процесия.
Нинив потрепери, но бързо се овладя. Можеше да са духове на мъртви, но толкова далече не бяха никаква опасност. Само че колкото и да се опитваше, не можеше да премахне тръпките, които запълзяха по ръцете й.
Шествието беше твърде далече, за да може да открои подробности. В колоната имаше и мъже, и жени, облечени в сияйно облекло, което искреше и пърхаше като знамената в града. Никакъв цвят нямаше в привиденията, само бледнина, за разлика от повечето призраци, които се бяха появявали напоследък.
Тези бяха съставени изцяло от странната неземна светлина. Няколко фигури в групата — която наброяваше около стотина — носеха нещо голямо. Носилка? Или… не. Беше ковчег. Дали не беше някаква погребална процесия отпреди много време? Какво бе сполетяло тези хора и защо отново ги бе привлякъл светът на живите?
Според слуховете в града процесията се беше появила за първи път в нощта след пристигането на Ранд в Бандар Еваан. Стражите на крепостната стена, на които като че ли най-много можеше да се разчита, го бяха потвърдили, макар и с притеснение.
— Не виждам повод за толкова много шум — каза Мерайз с тарабонския си акцент. — Призраци. Свикнали сме вече с тях, нали? От тези поне не се стапят хора, нито избухват в пламъци.
Сведенията в града показваха, че „произшествията“ стават все по-чести. Само през последните няколко дни Нинив беше разследвала три достоверни доклада за хора, от чиито кожи извирали насекоми и ги убили. Имаше и един мъж, когото бяха намерили в леглото му изгорял на въглен. Чаршафите му не бяха опърлени. Тя лично бе видяла трупа.
Тези произшествия не бяха причинени от призраците, но хората бяха започнали да винят привиденията. По-добре тях, отколкото Ранд всъщност.
— Това чакане в града… обезсърчаващо е — продължи Мерайз.
— Времето ни в този град наистина изглежда безплодно — съгласи се Кореле. — Би трябвало да продължим. А и той твърди, че Последната битка ще е скоро.
Нинив усети как я жегна тревога за Лан, а след това — гняв към Ранд. Той все още смяташе, че ако предприеме щурма си в същото време като атаката на Лан при Тарвинската клисура, може да обърка враговете си. Щурмът на Лан като нищо можеше да се окаже началото на Последната битка. Е, нямаше ли тогава Ранд да задели войски за помощ?
— Да — отрони замислено Кацуан. — Вероятно е прав. — Защо пак си беше нахлупила качулката? Нали Ранд го нямаше!
— В такъв случай всички имаме още по-голямо основание да продължим напред — каза строго Мерайз. — Ранд ал-Тор е глупак! А Арад Доман е несъществен. С крал или без крал, какво значение има?
— Сеанчанците не са несъществени — изсумтя Нинив. — Какво ще кажеш за тях? Искаш да тръгнем към Погибелта и да оставим кралствата си открити за нашествие?
Мерайз не каза нищо. Кореле се усмихна и сви рамене, след това погледна към Деймир Флин, който се беше подпрял на стената зад тях, скръстил ръце. Небрежната стойка на стария мъж със сбръчканото лице подсказваше, че не вижда в призрачната процесия нищо особено. И може би беше прав.
Нинив отново погледна шествието на духовете, които вървяха в дъга около градската стена. Другите Айез Седай подновиха разговора си. Мерайз и Кореле отново се възползваха от повода да изразят недоволството си от Ранд, всяка по своя начин — едната кисело, другата — добронамерено.
Прииска й се да го защити. Макар да беше станал труден и непредвидлив напоследък, все пак имаше да свърши важна работа в Арад Доман. Срещата със сеанчанците във Фалме предстоеше съвсем скоро. Освен това Ранд с право се безпокоеше за запълването на доманския трон. А и ако Грендал наистина бе тук? Другите можеше и да смятат, че трябва да е сбъркал за Отстъпницата, но Ранд беше открил Отстъпник почти във всяко друго кралство. Защо не и в Арад Доман? Липсващ крал, страна, раздрана от хаос, глад и междуособици? Тези неща звучаха точно като неприятностите, които човек можеше да намери близо до някой Отстъпник.