Понечи да си тръгне, но забеляза, че Кацуан я гледа. Поколеба се, след което се обърна към загърнатата в наметалото жена. Лицето на Кацуан едва се виждаше, но Нинив долови гримаса в сенките, сякаш Кацуан бе недоволна от мърморенето на Мерайз и Кореле. Двете се спогледаха за миг, след това Кацуан й кимна сдържано, обърна се и си тръгна.
Другите две Айез Седай се разбързаха да я догонят. Какво трябваше да означава този поглед? Кацуан имаше навика да се държи с другите Айез Седай все едно изобщо не заслужават уважение. Все едно всички останали са просто дечица в очите й.
Но пък предвид поведението на много Айез Седай напоследък…
Намръщена, Нинив тръгна в другата посока, кимаше на стражите по стената. Хм, кимването на Кацуан не можеше да е просто за довиждане. Знак на уважение ли беше? Едва ли. Кацуан беше прекалено самодоволна и арогантна, за да покаже уважение.
Но какво да прави с Ранд? Той не искаше помощта й — не искаше ничия помощ всъщност, — но в това нямаше нищо ново. Беше си инат още в Две реки, а и баща му беше същият. Това обаче изобщо не беше спирало Нинив Премъдрата, тъй че определено нямаше да спре и Нинив Айез Седай. Беше хокала Коплинови и Конгарови. Можеше да го направи и с някакъв си Ранд ал-Тор. Идеше й едва ли не да иде в тоя нов негов „дворец“ и да му издърпа хубаво ушите.
Само че… Ранд ал-Тор не беше някой Коплин или Конгар. А и инатливите хора в Две реки нямаха тази негова странна заплашителна аура.
Беше се справяла е опасни мъже, да. Нейният Лан беше опасен като вълк и също можеше да е сприхав, въпреки че умело го криеше от околните. Но колкото и опасен да беше, по-скоро щеше да си отсече ръката, отколкото да я вдигне, за да й навреди.
Ранд беше различен.
Нинив стигна до стълбите и заслиза по тях, като махна пренебрежително на предложението на един от стражите някой да я придружи. Беше нощ и по улиците имаше много бежанци, но тя съвсем не беше безпомощна. А и щеше да си направи светлина с Единствената сила, ако фенерът не свършеше работа.
Ранд. Някога го беше смятала за толкова мил, като Лан. Готовността му да закриля жени беше почти смехотворна в своята невинност. Този Ранд си бе отишъл. Нинив отново видя в ума си мига, в който беше прогонил Кацуан. Беше повярвала, че наистина ще я убие, ако види отново лицето й, и все още потръпваше при мисълта за онзи миг. Разбира се, че беше от въображението й, но в онзи миг стаята сякаш беше помръкнала — все едно облак е преминал пред слънцето.
Ранд ал-Тор наистина бе станал непредсказуем. Избухването му към самата нея преди няколко дни бе само поредният пример. Разбира се, той никога нямаше да изгони или да заплаши нея, каквото и да твърдеше. Не беше чак такъв идиот. Нали?
Стигна долното стъпало и тръгна по дъсчената пътека. Придърпа шала си. От другата страна на улицата, във входовете на дюкяните и под стрехите, се бяха скупчили бездомници.
Чу детска кашлица. Спря и се вслуша. Чу я отново. Лоша кашлица. Измърмори ядосано, пресече улицата и се запровира между бежанците. Много от тях имаха смуглата кожа на доманци, но нерядко се мяркаха и тарабонци. А онези там — не бяха ли салдейци? Хм, наистина неочаквано.
Бежанците лежаха загърнати в опърпани одеяла до оскъдните си вещи. Тук котле, там — плъстена завивка. Момиченце държеше кукла, сигурно хубава преди, но сега мръсна и без една ръка. Ранд определено беше успял в покоряването на страни, но кралствата му се нуждаеха от много повече от раздавачи на зърно. Нуждаеха се от стабилност и от нещо — не, от някого, в когото да вярват. Все по-трудно му ставаше да предложи и едното, и другото.
Откъде идваше кашлицата? Заразпитва бежанците, но те се колебаеха да отговорят на въпросите й.
Най-после намери детето и се разтревожи не на шега.
Родителите му бяха направили леговището си в мръсния проход между два дюкяна и когато Нинив се приближи, бащата понечи да стане, за да я спре. Беше мършав доманец с проскубана брада и тънки мустаци. Без връхна дреха. Само по ужасно окъсана риза.
Нинив го изгледа отгоре с поглед, който бе усвоила много преди да стане Айез Седай. Ама как можеше да са толкова глупави това мъжете! Синът му сигурно умираше, а той се опитваше да спре една от малкото в града, които можеха да помогнат. Жена му беше по-благоразумна, но то обикновено така си беше. Сложи ръка на рамото на мъжа си и го накара да млъкне. Той измърмори нещо и се обърна настрани.