Трудно беше да се види лицето на жената заради мръсотията по него — мръсотия, прорязана от бразди от сълзи.
Нинив клекна — без да обръща внимание на намръщения баща — и дръпна одеялото от лицето на детето в ръцете й. Беше измършавяло и бледо, разбира се. Клепачите му трепнаха и очите му се отвориха като в просъница.
— Откога кашля? — попита Нинив, докато вадеше пакетчета с билки от кесията на колана си. Нямаше много, но все щяха да свършат работа.
— От една неделя вече, милейди — отвърна жената.
Нинив цъкна ядосано с език и посочи калаеното канче на земята.
— Напълни го — сопна се на бащата. — Имате късмет, че момчето е оцеляло толкова дълго с бялата треска. Едва ли щеше да преживее тази нощ, ако не го бях чула.
Бащата побърза да се подчини и напълни канчето от кацата под близкия капчук. Добре поне, че вода не липсваше при тия чести дъждове.
Нинив взе канчето, смеси билките против треска и заплете нишка Огън, за да загрее водата. Тя скоро започна да вдига пара и бащата измърмори. Нинив поклати глава. Беше чувала, че доманците са практични хора, стигне ли се до прилагането на Единствената сила. Вълненията в града явно им се отразяваха.
— Пий — каза на момчето и с всичките пет елемента на Силата заплете Цяра.
Правеше го инстинктивно. Дарбата й бе възхитила някои Айез Седай и й беше донесла укорите на други. Тъй или иначе, методът й действаше, макар тя да не можеше да обясни това, което правеше. Това беше едно от предимствата — и от проклятията — на това да си дивачка. Можеше инстинктивно да прави неща, които други Айез Седай научаваха с много усилия. Лошото бе, че не можеше да се отучи от някои лоши навици, които бе усвоила.
Момчето, макар и замаяно, реагира на опряното до устните му канче. Сплитът на Цяра й го покри, докато пиеше, и то се вцепени и вдиша рязко. Билките не бяха нужни, но щяха да му дадат сила за след изтощителния Цяр. Беше надвила навика винаги да прилага билки, когато Цери, но все още вярваше, че от тях има полза.
Бащата се наведе заплашително към нея, но Нинив опря пръст в гърдите му и отсече:
— Остави детето да си поеме въздух.
Момчето примига, тя усети притока на живот в очите му и Вкопа в него, за да се увери, че Цярът е подействал добре.
— Спрях треската — каза, изправи се и освободи Силата. — Ще трябва да се храни добре следващите няколко дни. Идете при пристанищните началници и поискайте допълнителни дажби. Не продавайте храната, че ще се ядосам много и ще ви намеря. Разбрахте ли?
Жената кимна засрамено.
— Никога няма да…
— А, вече на никого не вярвам — изсумтя Нинив. — Все едно, детето ще оживее, ако правите каквото ви кажа. Давайте му от тази отвара през нощта — на малки глътки. Ако треската започне отново, донесете го при мен в двореца на Дракона.
— Да, милейди — отвърна жената, а съпругът й коленичи, взе момчето в прегръдката си и се усмихна.
Нинив вдигна фенера и стана.
— Милейди — каза жената. — Благодаря ви.
Нинив я изгледа сърдито.
— Трябваше да го донесете при мен още преди дни. Не ме интересува що за глупости си мислите, но Айез Седай не са ваши врагове. Ако знаете за други болни, пращайте ги при нас.
Жената кимна, а Нинив тръгна покрай бежанците, които я поглеждаха със смесица от страхопочитание и ужас. Глупави хора! Нима бяха готови да оставят децата си да умрат, вместо да бъдат Изцерени?
След малко се поуспокои. Отклонението всъщност не й беше отнело много време, а тази нощ поне времето беше едно от нещата, с които разполагаше в изобилие. Не беше извадила много късмет в опитите си да се разбере с Ранд. Единственото й утешение бе в това, че Кацуан се беше справила много по-зле като негова съветничка.
Как се оправя човек със същество като Преродения Дракон? Нинив знаеше, че старият Ранд си е там, някъде вътре в него. Просто беше ритан и бит толкова много, че се беше скрил, бе оставил тази по-сурова личност да властва. Колкото и да я дразнеше да го признае, тормозът над Ранд просто нямаше да свърши работа. Но как да го накара да прави това, което трябваше да прави, след като беше такъв инат?
Всъщност имаше една личност, която беше успяла да работи с Ранд, като в същото време го обучаваше и подготвяше. Не беше Кацуан, нито беше някоя от онези Айез Седай, които се опитаха да го пленят, да го надхитрят или да го вкарат насила в пътя.
Моарейн.
През последните месеци от живота си Синята едва ли не се беше умилквала на Ранд. За да го накара да я приеме за своя съветничка, се бе съгласила да се подчинява на заповедите му и да му предлага съвет само когато й го иска. Каква полза от съвет, ако се дава само когато ти го искат? Хората най-много се нуждаят от съвета, който не искат!