— Той живее там, милейди. В Пира на чайките.
— Хубаво име. Хайде.
След малко Нинив и войниците излязоха с досуната от имението, като взеха и четиримата слуги, за да не разгласят за ставащото. И петимата определено не изглеждаха доволни. Сигурно вярваха на суеверните слухове, че нощем навън не е безопасно. Нинив беше на друго мнение. Нощта можеше и да не е безопасна, но не беше по-зле от други часове на деня. Всъщност можеше и да е по-добре. Щом навън имаше по-малко хора, по-малка беше и вероятността на някого наблизо изведнъж да му пораснат тръни от кожата, да избухне в пламъци или да умре по някакъв друг нелеп начин.
Нинив не си позволи лукса да се усъмни в плана си. Беше избрала определен курс и засега всичко вървеше добре. Разбира се, Ранд можеше да й се ядоса, че е взела войници и е забъркала неприятност. Но понякога, за да разбереш какво има на дъното на каца, трябва ако не да я излееш, то поне да бръкнеш чак до дъното. Просто съвпаденията бяха някак подозрителни. Милисаир Чадмар беше взела в плен пратеника преди месеци, но той беше умрял малко преди Ранд да поиска да го види. А беше единственото лице в града, разполагащо с някаква податка за местонахождението на краля.
Хм, съвпадения. Понякога, когато двама селяни са във вражда, кравата на единия може да умре през нощта и да е просто злополука. А понякога малко претърсване разкрива обратното.
Лорал водеше групата към Пира на чайките, квартал близо до мястото, където рибарите изхвърляха боклука от улова си. Като повечето благоразумни хора, Нинив избягваше този район на града и носът й й напомни отдалече защо точно. Рибешката карантия можеше да е чудесна за наторяване, но гниещите купища воняха отдалече. Дори бежанците избягваха този мрачен район.
Пътят бе доста дълъг — богатата част на града разбираемо беше отдалечена от Пира на чайките. Нинив крачеше уверено, без да обръща внимание на тъмните улички и загърнатите в сенки сгради, въпреки че придружителите й — с изключение на войниците — се бяха скупчили боязливо около нея. Салдейците на свой ред държаха ръцете си на дръжките на извитите си мечове и се озъртаха предпазливо.
Съжаляваше, че нямаше никакви новини от Бялата кула. От много време не беше чувала нещо от Егвийн или от останалите. Чувстваше се като сляпа. Сама си беше виновна, че беше настояла да тръгне с Ранд. Налагаше се все някоя да го държи под око, но това означаваше да не можеш да държиш под око всички останали. Разделена ли беше Кулата? Егвийн все още ли беше Амирлин? Уличната мълва не вършеше никаква работа. Както обикновено, срещу всеки слух имаше други два, които му противоречаха. Бялата кула воювала със самата себе си. Не, воювала с Аша’ман. Не, Айез Седай били унищожени от сеанчанците. Или от Преродения Дракон. Не, всички тия слухове били лъжи, пуснати от самата Кула, за да примами враговете да нападнат.
Много малко се говореше за самата Елайда или за Егвийн, макар да се ширеха изопачени слухове за съществуването на две Амирлин. Това беше проблематично. Никоя от двете групи Айез Седай нямаше да иска да се разпространяват слухове за втора Амирлин. Приказките за раздор между Айез Седай в края на краищата щяха да навредят на всички.
Най-сетне Лорал спря. Четиримата слуги спряха зад нея.
— Е? — попита Нинив.
— Там, милейди. — Жената посочи с кокалест пръст сградата от другата страна на улицата.
— Свещарският дюкян ли?
Лорал кимна.
Нинив повика един от кривокраките салдейски войници.
— Остани да пазиш тези петимата и гледай да не направят някоя беля. Другите двама елате с мен.
Тръгна през улицата, но след като не чу стъпки зад себе си, се обърна намръщена. Тримата стражи стояха скупчени, гледаха единствения фенер и сигурно се ругаеха, че не се бяха сетили да вземат още един.
— О, в името на Светлината! — измърмори ядосано Нинив, вдигна ръка, привлече от Извора, изплете над пръстите си блестящо кълбо и то засия със студена светлина. — Оставете фенера.
Двамата салдейци забързаха към нея. Тя пристъпи до вратата на свещарския дюкян, заплете преграда против подслушване и я намести във въздуха около себе си, вратата и двамата войници.
Погледна единия през рамо.
— Как се казваш?
— Трибен, милейди. — Беше скулест, с късо подрязани мустаци и белег през челото. — А той е Лурц. — И посочи другия войник, едър и як като стена, макар и изненадващо с униформа на конник.
— Добре, Трибен. Избий вратата.
Без да се поколебае, Трибен изрита ключалката. Рамката изпращя и вратата се отвори с трясък. Е, ако беше поставила преградата добре, никой в сградата нямаше да чуе. Нинив надникна вътре. Миришеше на восък и благоухания, дървеният под бе зацапан с петна. Колкото и да го чистиш, восъкът си остава.