Тя му кимна и той я дръпна и бързо нахлу вътре. Салдейците май прихващаха някои навици от айилците. Нинив го последва, като за всеки случай запреде няколко сплита Въздух.
В другото помещение нямаше много за гледане. Две дебели дървени врати за килиите, маса с няколко столчета и голям дървен сандък. Нинив вдигна светещото кълбо под тавана, а Трибен с ястребовия нос отиде до сандъка. Вдигна капака, кривна вежда и извади няколко лъскави ножа. Инструменти за мъчение. Нинив потръпна. Обърна се и изгледа сурово тъмничарите.
Отпуши устата на онзи, който беше проговорил, и попита:
— Ключовете?
— В сандъка са — отвърна мускулестият мъж.
Дебелият — старшият им, несъмнено, след като спеше в отделна стая — го стрелна с гневен поглед и Нинив го дръпна рязко нагоре във въздуха.
— Не ме предизвиквай — изръмжа му. — И без това съм ядосана.
Кимна на Трибен и той извади ключовете и отвори килиите. Първата се оказа празна. Във втората спеше чорлава жена с доманска рокля. Лейди Чадмар.
Нинив вдиша рязко. Как бе могъл Ранд да допусне това? Вярно, лейди Чадмар бе направила същото на други, но това не му даваше право да пада до нейното ниво.
Махна на Трибен да затвори вратата, след това седна на едно столче и изгледа тъмничарите. Зад тях Лурц пазеше стълбата и държеше под око нещастния чирак. Дебелият тъмничар още висеше във въздуха.
Трябваха й сведения. Можеше да поиска от Ранд разрешение да посети затвора на заранта, но предпочиташе да използва изненадата и страха.
— Сега ще ви задам няколко въпроса — каза на тъмничарите. — А вие ще отговорите. Още не съм решила какво да правя с вас, така че ще е добре да бъдете много честни.
Двамата на пода погледнаха увисналия между тях на невидимите сплитове Въздух и кимнаха.
— Мъжът, когото са ви довели — каза тя. — Пратеникът на краля. Кога го доведоха?
— Преди два месеца — отвърна единият тип, този с голямата брадичка и чупения нос. — Донесоха го в чувал с недогорели свещи от имението на лейди Чадмар, като всички други затворници.
— Заповедите ви?
— Да го държим тук — рече другият. — Жив. Не знаехме много, ъъ, лейди Айез Седай. Йоргин водеше разпитите.
Тя погледна дебелия.
— Ти ли си Йоргин?
Той кимна с неохота.
— И какви бяха заповедите ти?
Йоргин не отвърна.
Нинив въздъхна.
— Виж. Аз съм Айез Седай и съм обвързана с думата си. Ако ми кажеш каквото искам да науча, ще се погрижа да не бъдете обвинени за смъртта на пратеника. Дракона не се интересува от вас тримата, иначе нямаше още да сте тук и да държите този ваш… пансион.
— Ако проговорим, ще ни освободят? — попита дебелият и я изгледа невярващо. — Обещавате?
Нинив огледа с неприязън малкото помещение, после погледна и вратата, зад която беше лейди Чадмар. Тези мъже едва ли заслужаваха да живеят, още по-малко на свобода.
Но трябваше да се справи с нещо много по-гадно.
— Да — отвърна Нинив, колкото й да загорча в устата й. — Въпреки че не заслужавате.
Йоргин се поколеба, после кимна и каза:
— Пуснете ме на пода, Айез Седай, и ще отговоря на въпросите ви.
Нинив го пусна. Йоргин не го знаеше, но тя нямаше много власт над тях. Нямаше да прибегне до техните методи, за да изтръгне отговори, а и действаше без знанието на Ранд. Той вероятно щеше да се вбеси, ако разбереше, че е ровила. Освен ако не му поднесеше разкрития.
— Морд, донеси ми стол — каза Йоргин на бияча със счупения нос.
Морд погледна Нинив за разрешение и тя му кимна отсечено. Йоргин отпусна туловището си на малкото столче и се наведе напред, стиснал ръце пред себе си. Приличаше на грамаден бръмбар, кривнат на една страна.
— Не разбирам какво искате от мен — въздъхна той. — Явно вече знаете всичко. Знаете за заведението ми и за хората, които държим тук. Какво още искате да знаете?
Заведение? Виж ти.
— Това е моя работа — отвърна му Нинив с поглед, който трябваше да му напомни, че работите на една Айез Седай не подлежат на оспорване. — Кажи ми как умря затворникът?
— Без достойнство — отвърна Йоргин. — Като всички хора, поне според опита, който имам.
— Дай подробности, ако не искаш пак да увиснеш във въздуха.
— Отворих вратата на килията му преди няколко дни, за да го нахраня. Беше мъртъв.
— От колко време не го беше хранил?
— Аз не моря гостите си с глад, лейди Айез Седай. Аз само… ги насърчавам да споделят каквото знаят.
— И колко насърчение даде на пратеника?
— Не толкова, че да го убие.