— Какви действия? Ти ми доведе този човек. Грендал е приложила Принуда над него. Ще я убия заради това — и това действие ще бъде само моя отговорност. Сега ме остави. Ще се опитам да поспя.
— Никакво чувство за вина ли не изпитваш?
Погледите им се сплетоха. Нинив беше отчаяна и безпомощна. Ранд… кой можеше да отгатне какво чувства той напоследък?
— Трябва ли да страдам заради всички тях, Нинив? — попита той тихо и се изправи, лицето му все така бе наполовина в сянка. — Положи и тази смърт в нозете ми, ако искаш. Ще е само една от многото. Колко камъни можеш да струпаш върху нечие тяло, преди тежестта да престане да има значение? Колко можеш да гориш бучка плът, преди горещината да стане несъществена? Ако си позволя да се чувствам виновен за това момче, ще трябва да се чувствам виновен за другите. И това ще ме прекърши.
Тя го изгледа в полумрака. Крал, определено. Воин, макар много рядко да беше виждал война. С усилие потисна гнева си. Не беше ли всичко това само за да му докаже, че може да й се довери?
— О, Ранд — въздъхна Нинив и извърна очи. — Това, в което си се превърнал… в сърцето ти няма нищо освен гняв. Това ще те унищожи.
— Да — въздъхна той.
Тя го погледна стъписано.
— Чудя се — заговори той и погледна към Мин, — защо всички вие допускате, че съм твърде тъп, за да видя онова, което за вас е толкова очевидно. Да, Нинив. Да, тази твърдост ще ме унищожи. Знам.
— Тогава защо? — попита тя. — Защо не ни позволиш да ти помогнем?
Той вдигна очи — не към нея, а зареял поглед в нищото. Една слугиня, облечена в бялото и тревистозеленото на Дома Милисаир, влезе с котле чай, взе старото и се оттегли.
— Когато бях много по-млад — заговори тихо Ранд, — още съвсем дете всъщност, Трам ми разказа една история. За Драконовата планина. Тогава не знаех, че той всъщност я е видял, нито че ме е намерил там. Бях само едно овчарче и Драконовата планина, Тар Валон и Кемлин бяха почти митични места за мен. Той обаче ми разказа за нея — планина толкова висока, че нашият Двоен рог изглеждал пред нея като джудже. Според разказите на Трам никой човек не се бил качвал на върха на Драконовата планина. Не защото било невъзможно — а защото изкачването до върха отнемало и последната трошица сила. Толкова висока била планината, че надвиването й изисквало борба, която те изцежда напълно.
Замълча.
— И? — попита Нинив.
Той я погледна.
— Не разбираш ли? Никой не изкачвал планината, защото ако го направел, нямало да му остане сила за връщането. Планинар можел да я надвие, да стигне до върха, да види онова, което никой друг не може да види. Но след това щял да умре. Най-силните и най-благоразумни пътешественици знаели това. Затова никога не я изкачвали. Винаги го искали, но чакали, отлагали това пътуване за друг ден. Защото знаели, че ще е последното им.
— Но това е само приказка — каза Нинив. — Легенда.
— Точно това съм аз — каза Ранд. — Приказка. Легенда. Да се разказва на децата след години, да се шепне. — Поклати глава. — Понякога не можеш да се върнеш. Трябва да продължиш. И понякога знаеш, че това изкачване е последното ти.
— Всички вие твърдите, че съм станал прекалено твърд, че неизбежно ще се прекърша, ако продължа така. Но допускате, че от мен трябва да остане нещо, което да продължи. Че трябва да сляза от планината, след като стигна върха. — Погледна я. — Това е ключът, Нинив. Вече го разбирам. Аз няма да преживея това, тъй че не е нужно да се безпокоя какво би могло да стане с мен след Последната битка. Не е нужно да затаявам, не е нужно да спасявам нищо от тази моя пребита душа. Зная, че трябва да умра. Онези, на които им се иска да съм по-мек, готов да се огъна, не могат да приемат това, което ще стане с мен. — Погледна отново Мин. Нинив много пъти беше виждала обич в очите му, когато я погледнеше, но този път бяха празни. Безчувствени, на също толкова безчувственото лице.
— Може да намерим начин, Ранд — каза Нинив. — Разбира се, че има начин да победиш, но и да останеш жив.
— Не — изръмжа той тихо. — Не ме изкушавай отново да тръгвам по този път. Той води само до болка, Нинив. Аз… Мислех си да оставя нещо след себе си, което да помогне на света да оцелее след смъртта ми, но това бе само борба да продължа да живея. Не мога да си позволя този лукс. Ще изкача проклетата планина и ще видя слънцето. Всички вие ще се оправяте с онова, което ще последва. Така трябва да бъде.
Тя отвори уста, за да възрази отново, но той я изгледа рязко.
— Така трябва да бъде, Нинив.
Тя замълча.
— Тази нощ се справи добре. Спести на всички ни голяма неприятност.