Олвер продължи, но Мат престана да го слуша. Кимна на Алудра и другите и изтича през платнищата и под дърветата. Олвер пъхтеше след него.
На входа на лагера, възседнала късокрака бяла кобила, чакаше пълничка жена с добродушна бабешка физиономия, кафява рокля и сиви кичури в косата. Самата коса бе прибрана на кок. Обкръжаваше я група войници, а Талманес и Мандевин стояха точно пред нея като два каменни стълба, преграждащи вход към пристанище.
Жената имаше лице на Айез Седай, а до коня й стоеше Стражник. Макар да бе на години и косата му да бе побеляла, излъчваше присъщото за Стражниците усещане за опасност. Оглеждаше войниците на Бандата с упорити очи, скръстил ръце на гърдите си.
Айез Седай се усмихна и подхвърли превзето:
— Ах, колко мило! Станал си точен след последната ни раздяла, Матрим Каутон.
— Верин — каза Мат, задъхан от тичането. Погледна Талманес, който държеше лист хартия, от напечатаните с лицето на Мат. — Открила си, че някой разпространява рисунки с лицето ми в Трустеър?
Тя се засмя.
— Би могло да се каже.
Той се взря мълчаливо в тъмните айезседайски очи.
— Кръв и кървава пепел — измърмори. — Ти си била, нали? Ти си ме търсила!
— От доста време, бих добавила — подхвърли Верин небрежно. — И по-скоро против волята си.
Мат затвори очи. Толкова със сложния план за набега. Да го изгори дано. А беше хубав план.
— Как разбра, че съм тук?
— Някакъв търговец дойде при мен преди час и обясни, че тъкмо имал приятна среща с тебе и че си му платил щедро за скица на Трустеър. Реших да спестя на бедното градче нападение от твоите… приятели и просто да дойда сама при теб.
— Преди час? — Мат се намръщи. — Но Трустеър все пак е на половин ден път оттук!
— Така е. — Верин се усмихна.
— Да ме изгори дано. Пътувала си, нали?
Тя се усмихна още по-широко.
— Допускам, че се опитваш да стигнеш до Андор с тази войска, Матрим Каутон, нали?
— Зависи. Можеш ли да ни пренесеш там?
— Много бързо — отвърна Верин. — До вечерта хората ти може да са в Кемлин.
Светлина! Двайсет дни заличени от похода му? Може би все пак щеше да вкара скоро в производство драконите на Алудра! Мат се поколеба и погледна накриво Верин. Винаги имаше някаква цена, щом е замесена Айез Седай.
— Какво искаш? — попита я направо.
— Честно? — отвърна тя с лека въздишка. — Това, което искам, Матрим Каутон, е да се откъсна от твоята паяжина на тавирен! Знаеш ли колко дълго ме принуди да чакам в тези планини?
— Принудил съм те?
— Да. Хайде, много неща имаме да обсъдим.
Плесна с юздите и подкара коня си в лагера, а Талманес и Мандевин неохотно отстъпиха встрани да я пуснат.
— Май набегът се отменя — рече Талманес. Не изглеждаше разочарован.
Мандевин се почеса по превръзката на окото.
— Значи ли това, че мога да се върна при бедната си стара леля?
— Нямаш бедна стара леля — изръмжа Мат. — Хайде, елате да чуем какво има да ни каже Верин.
— Чудесно — каза Мандевин. — Но следващия път аз ще съм Стражникът, нали, Мат?
Мат само въздъхна и забърза след Верин.
Глава 35
Ореол от мрак
Хладният морски бриз лъхна Ранд в мига, в който мина през портала. Мекият, нежен като перце вятър носеше миризмите на хиляди кухненски огньове, пръснати из град Фалме и стоплящи сутрешните гозби.
Ранд дръпна рязко юздите на Тай’дайшар. Не беше подготвен за спомените, които носеха тези миризми. Спомени за време, когато все още не беше сигурен за ролята си на света. Спомени за време, когато Мат постоянно го беше ръгал в ребрата да носи хубави палта, колкото и да се опитваше Ранд да ги избягва. Спомени за време, когато го беше срам от знамената, които сега плющяха зад него. Някога бе настоявал да ги държат скрити все едно, че така можеше да се скрие от собствената си съдба.
Процесията го чакаше, скърцаха сбруи и пръхтяха коне. Ранд бе посетил Фалме веднъж, за кратко. В онези дни не можеше да се задържи задълго на едно място. Беше прекарал онези месеци или в гонитба на някого, или сам преследван. Фейн го беше отвел до Фалме, с Рога на Валийр и рубинената кама, към която беше обвързан Мат. Цветовете блеснаха отново, щом си помисли за Мат, но Ранд ги пренебрегна. За тези няколко мига не беше в настоящето.
Фалме бележеше повратен момент в живота му, дълбок като онзи, който бе дошъл по-късно в пустинните земи на айилците, когато се бе доказал като Кар-а-карн. След Фалме не беше имало повече криене, повече борба с онова, което беше всъщност. Тук за първи път бе признал същността си на убиец, за първи път бе осъзнал опасността, която носеше за околните. Опитвал се беше да ги остави зад себе си. Те бяха идвали след него.