— Какво значение имат свидетелите? — изсумтя Нинив презрително. — Надвил си майстор на меча, значи си такъв. Дали са го видели други, или не, е несъществено.
Той я погледна.
— Защо да носи човек знака на чаплата, ако няма да го видят други, Нинив?
Тя не отвърна. Пред тях, извън града, сеанчанците бяха издигнали голям павилион на черни и бели ивици. Отворената му страна като че ли бе обкръжена от стотици двойки сул-дам и дамане, дамане облечени в характерната сива рокля, сул-дам — в роклите си на червено и синьо, с мълнията на гърдите. Ранд беше взел със себе си само няколко преливащи: Нинив, три Мъдри, Кореле, Наришма, Флин. Нищожна част от онова, което му бе достъпно, дори без да се обръща към силите си, разположени на изток.
Но не, по-добре беше да вземе само почетна охрана, за да изглежда, че е дошъл за мир. Ако тази среща се превърнеше в бой, единствената му надежда беше бързото бягство през портал. Или това… или сам да направи нещо, за да прекрати битката.
Статуетката с мъжа, вдигнал високо сферата, висеше на седлото пред него. С нея сигурно щеше да може да устои срещу сто дамане. Двеста. Помнеше Силата, която беше владял, докато прочистваше сайдин. Беше Сила, способна да срине със земята цели градове, да унищожи всеки, който се изправи срещу него.
Не. Нямаше да се стигне до това. Не можеше да си позволи да се стигне до това. Сеанчанците със сигурност трябваше да знаят, че нападението срещу него би довело до бедствие. Ранд бе дошъл отново на среща с тях, с пълното съзнание, че предател сред техните редици се бе опитал да го плени или убие. Трябваше да разберат искреното му намерение.
Но ако не… Пресегна се, стисна ключа за достъп, просто за всеки случай, и го пъхна в големия външен джоб на палтото си. После вдиша дълбоко, намести се на седлото и подири пустошта. Там сграбчи Единствената сила.
Гаденето и замаята заплашиха да го изхвърлят от седлото. Той залитна, краката му се стегнаха около Тай’дайшар, ръката му стисна ключа за достъп в джоба. Луз Терин се надигна от дълбините на ума му, посегна да докопа Единствената сила. Беше отчаяна борба и когато Ранд най-сетне я спечели, усети, че се е отпуснал в седлото.
И отново мърмореше на себе си.
— Ранд? — обади се Нинив.
Ранд изправи гръб. Беше Ранд, нали? Понякога след такава битка му ставаше трудно да си спомни кой е. Беше ли натикал най-сетне дълбоко в себе си Ранд натрапника, за да стане отново Луз Терин? Предния ден се беше събудил по пладне, свит в ъгъла в стаята си, плачеше и си шепнеше името на Илиена. Усещаше мекотата на дългата й златиста коса в дланите си и помнеше как я притиска до себе си. Помнеше как я вижда мъртва в нозете си, убита с Единствената сила.
Кой беше той?
Важно ли беше наистина?
— Добре ли си? — попита Нинив.
— Добре сме. — Ранд не осъзна, че използва множествено число, докато думите не излязоха от устата му. Зрението му се възвръщаше, макар че все още бе сякаш замъглено. Всичко бе някак леко изкривено като след битката, когато Семирага отне ръката му. Вече едва го забелязваше.
Изправи се, притегли още малко сила през ключа за достъп и се изпълни със сайдин. Беше толкова сладко, въпреки гаденето, което причиняваше. Копнееше да поеме още, но се сдържа. Вече владееше повече Сила, отколкото можеше да понесе който и да е без помощ. Щеше да стигне.
Нинив погледна статуетката. Сферата на върха смътно проблясваше.
— Ранд…
— Държа само малко повече, като предпазна мярка.
Колкото повече от Единствената сила държеше човек, толкова по-трудно бе да го заслонят. Ако дамане се опитаха да го пленят, издръжливостта му щеше да ги изуми. Сигурно щеше да може да устои на пълен Кръг.
— Няма да бъде пленен отново — прошепна той. — Никога вече. Няма да ме хванат с изненада.
— Може би трябва да се върнем — каза Нинив. — Ранд, не сме длъжни да се срещаме с тях според техните условия. Това…
— Оставаме — отсече Ранд. — Оправяме се с тях тук и сега.
Зад една маса на подиума в павилиона седеше жена. Срещу нея имаше стол, на същото ниво. Това го изненада. От всичко, което знаеше за сеанчанците, очакваше, че ще възразят да бъде поставен на едно равнище с особа от Кръвта.
Това ли беше Щерката на Деветте луни? Това дете? Ранд се намръщи, щом се приближиха, но бързо осъзна, че всъщност не е дете — просто бе много дребничка. Облечена в черно, с тъмна кожа, като някоя от Морския народ. По страните на спокойното й закръглено лице имаше сиво-бяла пепел. Изглеждаше някъде на неговата възраст.
Ранд си пое дълбоко дъх и слезе от коня. Време беше тази война да приключи.