Прероденият Дракон беше млад мъж. Бяха й го казали, но все пак нещо в него изненада Тюон.
Защо трябваше да е изненадана от този младеж? Героите завоеватели често бяха млади. Самият Артур Ястребовото крило, великият родоначалник на Империята, бил съвсем млад, когато започнал завоеванието си.
Завоевателите, тези, които налагаха господството си над света, изгаряха бързо, като лампи с неподрязани фитили.
Прероденият Дракон слезе от големия черен жребец и тръгна към павилиона. Черното му палто бе с червено и златно везмо по маншетите — не криеше липсващата си ръка, — но извън това облеклото му беше без украса. Сякаш не виждаше нужда да отвлича чуждия поглед от лицето си с труфила.
Крачеше право към павилиона, с марат-дамане от лявата му страна. Жената носеше рокля с цвета на небето в ясен ден, с бяло везмо като облаци. Държеше черната си коса стегната на една плитка и се бе украсила с безвкусно ярък накит. Изглеждаше недоволна от нещо, с намръщено чело и присвита в тънка линия уста. Присъствието й накара Тюон да потръпне. Би трябвало вече да е свикнала с марат-дамане, след пътуванията си с Матрим. Но не беше така. Тези жени бяха неестествени. Опасни. В близост до неокаишена дамане Тюон можеше да се чувства толкова удобно, колкото с тревозъб, увит около глезена й — и езикът му да я гъделичка по кожата.
Разбира се, марат-дамане беше повод за притеснение, но двамата мъже, които вървяха отдясно на Дракона, смущаваха много повече. Единият, почти младеж, носеше косата си на плитки, с навързани звънчета по тях. Другият беше по-стар, с бяла коса и смугло лице. Въпреки разликата във възрастта и двамата крачеха с наперената походка на мъже, вещи в боя. И двамата носеха черни палта с искрящи игли на високите яки. Аша’ман. Мъже, които можеха да преливат. Изчадия, които бе най-добре да се убият бързо. В Сеанчан бе имало някои, които — в страстното си желание да постигнат непредвидим ефект — се бяха опитвали да обучават тези Цоров’анде Дуун, тези Бесове с черни души. Глупците бяха паднали бързо, повечето — от същите инструменти, които се опитваха да владеят.
Тюон се стегна като стомана. Карийд и Гвардията на Смъртната стража около нея бяха напрегнати. Беше едва доловимо — свити до бедрата юмруци, бавни вдишвания и издишвания. Тюон не се обърна към тях, но подаде таен знак на Селусия.
— Ще съхраните спокойствие — каза тихо Гласът на мъжете.
Щяха да го сторят — бяха Гвардията на Смъртната стража. Ядоса се, че си го помисли — снишаваше очите й. Но нямаше да позволи инцидент. Срещата с Преродения Дракон щеше да е опасна. Неизбежно беше. Дори с двадесет дамане и сул-дам от двете страни на павилиона. Дори с Карийд и капитан Мусенджи, и отряда стрелци, чакащ на плоския покрив на стрела разстояние. Дори със Селусия вдясно от нея, напрегната и готова да връхлети като джагвин от високите скали. Дори с всичко това Тюон бе изложена на риск. Прероденият Дракон беше стихиен пожар, лумнал необяснимо в къща. Не можеш да го спреш да изпепели стаята. Надяваш се само да спасиш сградата.
Той продължи право до стола срещу Тюон и седна, без и за миг да оспори това, че тя го поставя като равен на себе си. Тя знаеше, че всички се чудят защо още носи пепелта на траура, защо не се е провъзгласила за Императрица. Периодът на траур бе изтекъл, но Тюон все още не беше заела трона.
Беше заради този мъж. Императрицата не можеше да срещне никого, дори Преродения Дракон, като равен. Щерката на Деветте луни обаче… този мъж можеше да бъде равен на нея. Затова носеше пепелта. Прероденият Дракон едва ли щеше да реагира добре, ако някоя се поставеше над него, все едно дали тази някоя има съвсем законна причина да го направи.
В мига, щом той седна, просветна далечна мълния, въпреки настояването на Малаи — една от дамане, която можеше да предрича времето, — че дъжд не се очаква скоро. Мълния в ден без дъжд. „Стъпвай много леко — помисли си Тюон, тълкувайки поличбата — и внимавай какво говориш.“ Не беше от най-ясните поличби. Ако започнеше да стъпва прекалено леко, щеше да трябва да полети във въздуха!
— Ти си Щерката на Деветте луни — каза Прероденият Дракон. Беше констатация, а не въпрос.
— Ти си Прероденият Дракон — отвърна тя и взряна в тези тъмносиви очи, осъзна, че първото й впечатление е погрешно. Той не беше млад мъж. Да, тялото му можеше да е на млад. Но тези очи… бяха стари очи.
Той леко се наведе напред. Гвардията на Смъртната стража се напрегна, изскърца кожа.
— Ще сключим мир — каза ал-Тор. — Днес. Тук.
Селусия изсъска тихо. Думите му прозвучаха почти като заповед. Тюон бе показала огромно уважение към него, поставяйки го равен на себе си, но никой не заповядваше на Имперската фамилия.