Ал-Тор кимна към Селусия и каза сухо:
— Можеш да наредиш на телохранителката си да се отпусне. Тази среща няма да се превърне в конфликт. Аз няма да го позволя.
— Тя е моят Глас — отвърна Тюон предпазливо. — И моята Истинореча. Телохранителят ми е мъжът зад стола ми.
Ал-Тор изсумтя тихо. Беше наблюдателен. Или просто с късмет. Малцина се досещаха вярно за същността на Селусия.
— Желаеш мир — каза Тюон. — Имаш ли условия за своето… предложение?
— Не е предложение, а необходимост. — Ал-Тор говореше тихо. Всички тези хора говореха толкова бързо, но той влагаше тежест в думите си. Напомняше й за майка й. — Последната битка иде. Вярвам, че вашият народ помни пророчествата. С продължаването на тази ваша война вие застрашавате всички ни. Моите сили — силите на всекиго — са нужни в борбата срещу Сянката.
Последната битка щеше да е между Империята и силите на Тъмния. Всички го знаеха. Пророчествата ясно казваха, че Императрицата ще надвие служещите на Сянката, а след това ще изпрати Преродения Дракон на двубой с Гълтача на светлината.
Колко от пророчествата бе изпълнил той? Все още не изглеждаше сляп, значи това предстоеше да се случи. Есаникският цикъл гласеше, че той ще стои над собствения си гроб и ще плаче. Или това пророчество се отнасяше за мъртвите, които вече излизаха от гробовете си? Писанията бяха неясни понякога.
Тези хора като че ли бяха забравили много от пророчествата, също както бяха забравили клетвите си да чакат Завръщането. Но тя премълча това. „Внимавай много с думите си…“
— Вярвате, че Последната битка е близо ли? — попита тя.
— Близо? Близо е като убиец, чийто мръсен дъх лъхва във врата ти, докато ножът му се хлъзга по кожата ти. Близо е като последния звън в полунощ, след като другите единадесет са отекнали. Близо? Да, близо е. Ужасно близо.
Дали го беше обзела вече лудостта? Ако беше, това щеше да затрудни нещата още повече. Тя го изгледа, търсеше признаци на безумие. Като че ли се владееше напълно.
Морският бриз лъхна в платнището, набразди го и донесе мириса на гнила риба. Много неща като че ли гниеха напоследък.
„Онези същества — помисли Тюон. — Тролоците.“ Какво предвещаваше появата им? Тилий ги бе унищожила, а съгледвачите не се бяха натъквали на други. Но тази напрегнатост в мъжа срещу нея я разколеба. Да, Последната битка беше близо, може би толкова близо, колкото твърдеше той. А това още повече налагаше необходимостта да обедини тези земи под знамето си.
— Трябва да разбирате защо е толкова важно — каза Прероденият Дракон. — Защо воювате с мен?
— Ние сме Завръщането — каза Тюон. — Поличбите показаха, че е време да дойдем, и очаквахме да заварим обединено кралство, готово да ни приветства и да ни предаде армиите си за Последната битка. Вместо това намерихме разпокъсана земя, която бе забравила клетвите си и не бе подготвена за нищо. Как не можете да разберете, че трябва да воюваме? Не ни носи удоволствие да ви убиваме повече, отколкото на родител, който наказва детето си затова, че се е отклонило от правия път.
Ал-Тор я погледна невярващо.
— Ние сме деца за вас?
— Беше само метафора — каза Тюон.
Той помълча, след това се почеса по брадичката със здравата си ръка. Дали я обвиняваше за загубата на другата? Фалендре бе споменала за това.
— Метафора. Подходяща, може би. Да, на земята наистина й липсваше единство. Но аз я обединих. Спойката е слаба навярно, но ще издържи достатъчно дълго. Ако ме нямаше, навярно войната ви за обединение щеше да е похвална. Но сега е само отвличане. Трябва да сключим мир. Нашият съюз трябва да устои само до края на живота ми. — Погледна я в очите. — Уверявам те, че няма да е дълго.
Тя седеше с изправен гръб, скръстила ръце пред гърдите си. Ако ал-Тор протегнеше ръката си, нямаше да може да я достигне. Беше преднамерено, въпреки че предпазната мярка бе смехотворна. Нямаше да му трябва ръката, ако решеше да я убие. По-добре беше да не мисли за това.
— Щом разбирате стойността на обединението — заговори тя, — може би трябва да обедините вашите земи под знамето на Сеанчан, да накарате хората си да положат клетвите и… — Жената, която стоеше зад ал-Тор, марат-дамане, я изгледа стъписано.
— Не — каза ал-Тор, прекъсвайки Тюон.
— Но все пак разбирате, че един владетел с…
— Не — повтори той тихо, но още по-твърдо. По-опасно. — Няма да позволя никой повече да бъде окован от вашите мръсни нашийници.