— Тогава как се озова тук? — попита Мат все така подозрително, докато се наместваше на отрупаната с възглавнички пейка. Мразеше я. Беше напълно невъзможно човек да седне на нея по някакъв по-удобен начин. Възглавничките не помагаха. Даже някак си я правеха още по-неудобна за седене. Проклетото нещо сигурно беше измислено от побъркани кривогледи тролоци и направено от проклетите им кокали. Това беше единственото разумно обяснение.
Местеше се на пейката и за малко щеше да поръча да донесат друг стол, но Верин продължаваше да говори. Мандевин и Талманес бяха до входа на палатката, единият прав и скръстил ръце, другият — седнал на пода. Том също седеше на пода в другия край на помещението и наблюдаваше Верин с преценяващ поглед. Всички бяха в малката палатка на Мат за срещи, предназначена само за кратки заседания с офицерите. Мат не я покани в походната си дневна, защото беше пълна с плановете му за нападението на Трустеър.
— И аз си задавам този въпрос, господин Каутон — каза с усмивка Верин. — Как се озовах тук ли? Определено нямах такова намерение. Но все пак ето, че съм тук.
— Казвате, че е било едва ли не случайност, Верин Седай — намеси се Мандевин. — Но говорим за разстояние от няколкостотин левги!
— Плюс това можеш да Пътуваш — добави Мат. — Тъй че като си имала намерение да идеш в Бялата кула, защо не си го направила проклетото Пътуване до там, и толкова?
— Добър въпрос — отвърна Верин. — Наистина. Може ли да помоля за малко чай?
Мат въздъхна, опита пак да си намести задника на дяволската пейка и махна на Талманес да се разпореди. Талманес се надигна, подаде глава навън за миг да предаде заповедта, след което се върна и седна отново.
— Благодаря — каза Верин. — Гърлото ми е доста пресъхнало. — Излъчваше познатата разсеяност, обичайна за Сестрите от Кафявата Аджа. Заради дупките в паметта първата среща на Мат с Верин му беше като в мъгла. Всъщност всичките му спомени за нея бяха мъгляви. Но като че ли помнеше как си беше мислил за нея, че има темперамент на учен.
Този път поведението й му се стори прекалено превзето. Все едно, че се опираше на предварителните представи за Кафявите и ги използваше. Да подлъже хората като уличен артист, който баламосва селски момчета с хитро разместване на трите карти в играта.
Тя му хвърли поглед. Онази усмивка ъгълчето на устните й… Усмивка на безскрупулен играч, на който не му пука, че си му хванал номера. След като си го разбрал, можете и двамата да се забавлявате на играта, а защо не и да избудалкате някой друг?
— Разбираш ли колко силно си тавирен, млади човече? — попита Верин.
Мат сви рамене.
— За тия работи по-добре потърси Ранд. Честно, нищо не съм в сравнение с него. — Пак скапаните цветове!
— О, не бих и помислила да подценявам важността на Дракона — засмя се Верин. — Но не можеш да криеш светлината си в сянката му, Матрим Каутон. Не и пред всички, които не са слепи поне. В друго някое време щеше безспорно да си най-могъщият жив тавирен. Вероятно най-могъщият от всички, които са живели от столетия.
Мат пак помръдна на пейката. Кървава пепел, как го караше да се върти все едно, че му е неудобно. Може би просто трябваше да стане.
— За какво говориш, Верин? — попита вместо това, скръсти ръце и се опита поне да се престори, че му е удобно.
— Говоря за това как ме издърпа през половината континент. — Усмивката й се разшири, щом един войник влезе с димяща чаша ментов чай. Тя я взе, благодари му и войникът излезе.
— Издърпал съм те? Ти търсеше мен.
— Едва след като установих, че Шарката ме притегля нанякъде. — Верин задуха чая. — Това означаваше ти или Перин. Не можеше да е по вина на Ранд, защото него можах да го напусна много лесно.
— Ранд ли? — попита Мат и прогони поредния вихър от цветове. — Била си с него?
Верин кимна.
— Как… изглеждаше той? Дали е… разбираш…
— Луд ли? — попита Верин.
Мат кимна.
— Боя се, че да — каза Верин и устните й леко се извиха надолу. — Мисля, че все още се владее обаче.
— Проклетата Единствена сила — измърмори Мат и бръкна под ризата си, за да опипа утешителния медальон с лисичата глава.
Верин вдигна глава.
— О, не съм убедена, че проблемите на младия ал-Тор се дължат изцяло на Силата, Матрим. Много хора биха искали да хвърлят вината за нрава му на сайдин, но да го направиш означава да пренебрегнеш невероятното напрежение, с което натоварихме това бедно момче.
Мат вдигна вежда и хвърли поглед към Том.