Така си беше мислила. Сега разбираше, че е бил прав.
От това й призляваше. Затова проучваше и се стараеше да стои встрани от пътя му. Беше се променил от онзи ден, все едно нещо светло бе угаснало вътре в него. Загасен светилник, чието масло е свършило и е останала само чашката. Когато тези негови очи я гледаха, само дълг ли виждаха?
Потръпна и се помъчи да прогони тази мисъл от ума си.
Ранд навлече ботушите и затегна каишките им.
Стана и посегна за меча, който беше подпрял на скрина. Черната ножница с лакирания червен и златен дракон заискри на светлината. Странно оръжие. И изглеждаше толкова старо. Дали Ранд го носеше днес като символ на нещо? Знак, че тръгва на битка, може би?
— За нея тръгваш, нали? — Думите сами излязоха от устата и. — Грендал.
— Трябва да оправя проблемите, които мога — отвърна Ранд, издърпа древния меч от ножницата и огледа острието. Нямаше знак на чаплата, но тънкото стоманено лезвие блестеше на светлината на лампата и се виждаха вълнистите линии, където металът беше огъван. Ранд твърдеше, че е изковано със Силата. Като че ли знаеше за него неща, които не споделяше.
Ранд хлъзна меча в ножницата и я погледна.
— Оправяй проблемите, които можеш, и не се тормози за тези, които не можеш. Трам ми го каза веднъж. Арад Доман ще трябва сама да оцелее срещу сеанчанците. Последното, което мога да направя за хората тук, е да махна една от Отстъпниците от земята им.
— Възможно е тя да те очаква, Ранд. Хрумвало ли ти е, че момчето, което намери Нинив, може да е подставено? За да бъде открито и да те отведе до капана й?
Той се поколеба, после поклати глава.
— Беше истински, Мин. Могедиен можеше да помисли за подобна хитрина, но не и Грендал. Тя е много притеснена да не я проследят. Трябва да действаме бързо, преди да е чула, че е компрометирана. Трябва да ударим веднага.
Мин стана.
— Какво, идваш ли? — попита Ранд изненадано.
Тя се изчерви. „Ами ако нещата с Грендал тръгнат толкова зле, колкото със Семирага? Ако отново се окажа инструмент срещу него?“
— Да — заяви тя, най-вече за да докаже на себе си, че не се предава. — Разбира се, че идвам. Не си и помисляй, че можеш да ме оставиш!
— Не бих го и сънувал — отвърна той мрачно. — Хайде.
Беше очаквала повече спор.
Той вдигна от нощния шкаф статуетката на мъжа със сферата, завъртя я в ръката си, огледа я, след което вдигна очи към Мин и я изгледа предизвикателно. Тя не каза нищо.
Ранд пъхна статуетката в големия джоб на палтото си и излезе с широка крачка от стаята, с изкования от Силата меч на кръста.
Мин забърза след него. Ранд се обърна към двете Деви, които пазеха на вратата.
— Отивам на битка. Доведете не повече от двайсет.
Девите бързо си казаха нещо на езика на ръцете, после едната затича напред, а другата се задържа след Ранд. Мин забърза до него с разтуптяно сърце, ботушите й закънтяха по дървения под. И преди се беше забързвал така, за да се бие с Отстъпници, но обикновено отделяше повече време за обмисляне. Със Самаил беше маневрирал месеци наред, преди да удари в Иллиан. А беше имал едва ден, за да реши какво да прави с Грендал!
Провери ножовете си, за да е сигурна, че са по местата си в ръкавите й, но всъщност го направи само от нерви и по навик. Ранд стигна края на коридора и заслиза по стълбите, с все още спокойно лице и с бърза, но не припряна крачка. Въпреки това приличаше на буреносен облак, сдържан и съсредоточен, някак обвързан и насочен към една-единствена цел. Колко й се искаше просто да избухне и да изгуби самообладание, както го правеше някога! Тогава я вбесяваше, но никога не я беше плашил. Не като сега, с тези ледени очи, които не можеше да разгадае, с тази аура на гибелна заплаха. След инцидента със Семирага говореше за „онова, което трябва да направи“, независимо от цената и тя знаеше, че сигурно кипи отвътре, че не бе успял да убеди сеанчанците да се съюзят с него. До какво щеше да го доведе това съчетание от провал и решимост?
Долу Ранд заговори на един слуга:
— Доведи ми Нинив Седай и лорд Рамшалан. В дневната.
Лорд Рамшалан? Онзи перко от бившия кръг на лейди Чадмар?
— Ранд — попита Мин кротко. — Какво си намислил?
Той не отговори. Закрачи през бялото мраморно преддверие и влезе в дневната, декорирана в тъмночервено, в контраст с белия под. Не седна, а остана прав, с ръце зад гърба, и заоглежда охлузената карта на Арад Доман, която бе наредил да окачат на стената. Картата висеше на мястото на чудесно маслено платно и изглеждаше съвсем не на място в стаята.