На картата се виждаше знак с черно мастило на брега на малко езеро на югоизток. Ранд го беше поставил на заранта след като Керб беше умрял. Обозначаваше Гробницата Натрин.
— Било е крепост някога — каза той разсеяно.
— Това е градът, в който се крие Грендал ли? — Мин застана до него.
Ранд поклати глава.
— Не е град. Пратих съгледвачи. Просто самотна сграда, построена преди много време за наблюдателен пункт към Мъгливите планини и да пази срещу нахлувания през проходите от Манедерен. Не е била използвана за военни цели от Тролокските войни. Едва ли е имало нужда да се притесняват от нахлуване от хората на Две реки — те дори не помнят името Манедерен.
— Макар че Арад Доман все пак бе завладян от един овчар от Две реки.
Някога това щеше да го накара да се усмихне. Все забравяше, че вече не се смее.
— Преди няколко столетия — заговори Ранд, присвил замислено очи, — кралят на Арад Доман си възвърнал Гробницата Натрин. Защото за известно време дотогава била заграбена от дребна благородническа фамилия от Томанска глава, която се опитвала да основе свое кралство. Ставало е понякога в Равнината на Алмот. Доманският крал харесал мястото и вместо като крепост го използвал като дворец. Прекарвал там много време, всъщност толкова много, че някои от враговете му търговци придобили твърде много власт в Бандар Еваан. Кралят паднал, но наследниците му също използвали крепостта и тя се превърнала в популярно място за оттегляне, когато кралят имал нужда от отдих. Практиката замряла през последните стотина години и накрая сградата била подарена на далечен братовчед на краля преди около петдесет. Фамилията им я използва оттогава. Сред населението на Доман Гробницата Натрин е почти забравена.
— Освен от Алсалам ли? — попита Мин.
Ранд поклати глава.
— Не. Съмнявам се, че той изобщо е знаел за нея. Научих тази история от кралския архивар — наложи му се да търси много часове, докато намери името на фамилията, използвала мястото за резиденция. Не е имало никаква връзка с тях от месеци, макар че са посещавали някои градове от време на време. Фермерите в околността казват, че в двореца, изглежда, живее нова особа, въпреки че никой не знае къде е отишъл старият собственик. Като че ли са изненадани, че изобщо не са си помисляли колко странно е това.
Тя го изгледа.
— Това е точно мястото, което Грендал би избрала за своя център на власт. Бижу е — забравена крепост, красива и могъща, древна и царствена. Достатъчно близо до Бандар Еваан, за да държи в ръцете си управлението на Арад Доман, но достатъчно отдалечена, за да е защитима и закътана. Направих грешка при издирването й — допуснах, че ще поиска някое красиво имение с градини и земя. Трябваше да се досетя — тя събира не просто красота, а престиж. Едно величествено укрепление я устройва точно колкото едно елегантно имение. Особено след като това е вече по-скоро палат, отколкото крепост.
В преддверието се чуха стъпки и един слуга доведе Нинив и суетния Рамшалан с острата му брадичка и тънки мустаци. Днес имаше звънчета на брадата и носеше на бузата си красило от черно кадифе, също с формата на звънче. Беше облечен с широко копринено палто в зелено и синьо, с надиплена, показваща се отдолу риза. Каквото и да диктуваше модата, за Мин този мъж изглеждаше нелепо. Като размъкнат паун.
— Милорд ме е повикал? — каза той с екстравагантен поклон към Ранд.
— Имам гатанка за теб, Рамшалан — каза Ранд, без да откъсва очи от картата. — Искам да знам какво мислиш?
— Моля ви, не се колебайте, милорд!
— Кажи ми следното: как да надхитря враг, за който знам, че е по-хитър от мен?
— Милорд. — Рамшалан се поклони за втори път, притеснен сякаш, че Ранд не е забелязал първия поклон. — Опитвате се да ме подведете, разбира се! Няма никой, който да е по-умен от вас.
— Де да беше така — въздъхна Ранд. — Изправен съм пред една от най-коварните личности, живели някога. Настоящият ми враг разбира умовете на другите така, както не бих могъл и да мечтая. Тъй че как да я победя? Тя ще изчезне в мига, в който я застраша, ще избяга в едно от поне десетината други убежища, които си е подготвила. Няма да се бие открито с мен, но ако унищожа крепостта й с изненадваща атака, рискувам тя да се измъкне и никога да не разбера дали съм я премахнал окончателно.
— Проблем, наистина, милорд — отвърна Рамшалан. Изглеждаше объркан.
Ранд кимна.
— Трябва да се взра в очите й, да видя в душата й и да знам със сигурност, че тази, срещу която стоя, е тя, а не някоя примамка. Трябва да го направя, без да я изплаша и да избяга. Как? Как мога да убия противник, който е по-умен от самия мен, противник, когото е невъзможно да изненадам, и който също така не желае да влезе в стълкновение с мен?