— Няма да играя игрите ти, Ранд ал-Тор — отвърна сърдито Нинив. — Явно вече си решил какво да правиш. Защо питаш мен?
— Защото това, което се каня да направя, би трябвало да ме плаши — отвърна той. — А изобщо не ме плаши.
Мин потръпна. Ранд кимна на застаналите на входа Деви. Прекосиха стаята с леки стъпки, скочиха през портала, разпръснаха се из боровата гора и бързо се скриха от поглед. Двадесетте вдигнаха по-малко шум от Рамшалан.
— Хайде — каза Ранд и тръгна към портала. Мин го последва, но Нинив се завтече и я изпревари.
Стъпиха върху килим от борови иглички, посивели от дългата дрямка под вече стопилите се зимни снегове. Планинският въздух се оказа по-мразовит, отколкото бе издал лекият ветрец. Мин съжали, че не си беше взела наметало, но нямаше време за това. Ранд закрачи през леса, а Нинив притича до него и заговори тихо.
Едва ли щеше да изтръгне нещо полезно от него, не и в това настроение. Трябваше просто да изчакат и да видят какво ще им разкрие. Мин успя да зърне някои от айилките между дърветата, но само за миг, и то когато явно не се криеха. Бяха се приспособили добре към живота във влажните земи. Как един народ, отраснал в Пустошта, знаеше така инстинктивно как да се крие в гора?
Дърветата пред тях се разредиха и Мин побърза да настигне Ранд и Нинив, които се бяха спрели на билото на нисък полегат хълм. Оттук можеха да виждат над леса. Дърветата продължаваха надолу като море от зелено и кафяво. Боровете се раздвояваха при брега на малко планинско езеро в триъгълна падина между хълмовете.
На друг хълм, високо над водата, се издигаше внушително каменно здание. Правоъгълно и високо, във формата на няколко кули, струпани една над друга, всяка следваща — малко по-тънка от долната. Това придаваше на двореца елегантност — здраво укрепен и в същото време великолепен.
— Красив е — каза Мин, останала без дъх.
— Строен е в друго време — каза Ранд. — Време, когато хората все още са смятали, че великолепието на една сграда й придава сила.
Дворецът беше далече, но не чак толкова, че Мин да не може да види стражите с алебарди и брони по бойниците. Закъсняла група ловци влизаше през портите с убита сърна, метната на гърба на товарен кон, няколко ратаи сечаха паднало дърво, може би за огрев. Две слугини в бяло носеха кобилици с ведра от езерото, а в прозорците на зданието примигваха светлини. Беше изпълнено с живот и човешка дейност имение, побрано в една-единствена масивна сграда.
— Мислиш ли, че Рамшалан е успял да стигне? — подхвърли Нинив.
— Дори глупак като него не би могъл да пропусне това — отвърна Ранд, присвил очи. Статуетката беше в джоба му. Мин съжали, че не я беше оставил. Притесняваше я, както я опипваше с пръсти. Галеше я.
— Значи изпрати Рамшалан, за да умре — каза Нинив. — Какво ще постигне това?
— Тя няма да го убие — отвърна Ранд.
— Защо си толкова сигурен?
— Не й е присъщо. Не и след като може да го използва срещу мен.
— Не очаквам тя изобщо да повярва — намеси се Мин. — Че го пращаш да провери верността на доманските лордове.
Ранд бавно поклати глава.
— Надявам се отчасти да повярва, но не го очаквам. Сигурно имам предвид това, което казах за нея, Мин — тя е по-хитра от мен. И се боя, че ме познава много по-добре, отколкото аз нея. Тя ще принуди Рамшалан и ще изтръгне от него целия разговор, който имахме. Оттам ще намери начин да използва този разговор срещу мен.
— Как?
— Не знам. Де да знаех. Ще измисли нещо умно, а след това ще порази Рамшалан с толкова дискретна Принуда, че няма да мога да предвидя следващия ход. Ще остана без никакъв избор, освен да го държа край себе си и да гледам какво прави, или да го изгоня. Но тя, разбира се, ще помисли и за това, така че каквото и да направя, ще задвижи другите й планове.
— Казваш го така, сякаш е невъзможно да спечелиш — каза намръщено Нинив. Тя като че ли изобщо не забелязваше студа. Всъщност и Ранд оставаше безразличен към него. Какъвто и да беше този „фокус“ с пренебрегването на студ и топлина, Мин така и не бе успяла да го проумее. Твърдяха, че нямал нищо общо със Силата, но ако беше така, защо само Ранд и Айез Седай можеха да го постигнат? Айилците като че ли също не се притесняваха от студа, но те не влизаха в сметката. Тях изобщо не ги засягаха обикновените човешки грижи, въпреки че понякога можеха да са много докачливи за най-случайни и незначителни неща.
— Не можем да спечелим, казваш? — попита Ранд. — Това ли се опитваме да направим? Да спечелим?
Нинив повдигна вежда.
— Не отговаряш ли вече на въпроси?
Ранд се обърна и я погледна. Застаналата от другата му страна Мин не можеше да види лицето му, но видя много добре как пребледня Нинив. Сама си беше виновна. Не можеше ли да усети колко настръхнал е Ранд? Може би ледените тръпки по кожата на Мин не идваха от студа. Приближи се до него, но той не я прегърна както преди. Когато най-сетне се извърна от Нинив, Айез Седай сякаш се смъкна, все едно беше висяла във въздуха, задържана от погледа му.