Ранд дълго не проговори, тъй че стояха и чакаха мълчаливо. Слънцето гаснеше на хоризонта. Сенките по земята се удължиха като пръсти. Долу, до крепостната стена, коняри започнаха да развеждат коне, за да ги поуморят, преди да ги приберат за вечерта. В прозорците на замъка грейнаха още светлини. Колко хора държеше Грендал там? Десетки, може би стотици.
Пращене в храстите привлече вниманието на Мин. Последваха го ругатни и тя се стресна, щом шумът секна толкова внезапно, колкото се бе появил.
Скоро към тях се приближи малка група айилки — водеха раздърпания Рамшалан. Фините му допреди малко дрехи бяха отрупани с иглички и раздрани от клоните. Той се изтупа, изгледа ги и кривна глава.
— Милорд Дракон?
— Поразен ли е? — попита Ранд Нинив.
— От какво?
— Докосването на Грендал.
Нинив се приближи до Рамшалан и го погледа за миг. После изсъска и отвърна:
— Да, Ранд. Подложен е на тежка Принуда. Много сплитове има тук. Не е толкова зле, колкото беше с чирака свещар, или може би е по-фино.
— Казвам… Милорд Дракон, какво става тук? — заговори Рамшалан. — Господарката на замъка беше много дружелюбна — тя е съюзник, милорд. Няма защо да се боите от нея! Много е изискана, между впрочем.
— Така ли? — попита сдържано Ранд.
Стъмваше се, слънцето се скриваше зад далечните върхове. Освен смътната вечерна светлина единственото осветление идваше от все още отворения портал зад тях. Светлината на лампа. Примамващ праг към топлината, далече от това място на сенки и студ.
Колко сурово звучеше гласът на Ранд. По-лошо от всякога досега.
— Ранд — промълви Мин и го докосна по рамото. — Хайде да се върнем.
— Имам да направя нещо — отвърна той, без да я погледне.
— Обмисли го още малко — каза Мин. — Потърси съвет поне. Можем да попитаме Кацуан или…
— Кацуан ме държа в сандък, Мин — промълви той много тихо.
Лицето му бе стегнато в сянка, но когато се обърна, очите му отразиха светлината от отворения портал. Оранжево и червено. Имаше нотка на гняв в гласа му. „Не трябваше да споменавам Кацуан“ — осъзна тя. Името на тази жена бе едно от малкото неща, които все още изтръгваха чувство от него.
— Сандък, Мин — прошепна Ранд. — Макар стените на сандъка на Кацуан да бяха невидими, беше също толкова стягащо като всичко друго, в което съм бил затварян. Езикът й беше по-болезнен от пръчките, с които са ме налагали. Сега го разбирам.
— Каква е целта на всичко това? — попита Нинив настойчиво. — Изпрати този човек да понесе Принуда, макар да знаеше какво ще му причини тя? Няма да гледам как още един човек се гърчи и умира заради това! Каквото и да го е принудила да направи, няма да я махна! Сам ще си виновен, ако това ти донесе смърт!
— Милорд? — Рамшалан ги погледна уплашено. Нарастващият ужас в гласа му накара Мин да настръхне.
Слънцето се скри. Ранд вече бе само силует, а крепостта — черен профил със светещи дупки по стените. Ранд извади ключа за достъп от джоба си. Статуетката засия смътно с червена светлина, извираше от самото й ядро. Нинив вдиша рязко.
— Никоя от вас не беше с мен, когато Каландор ме провали — заговори той в нощта. — Случи се два пъти. Веднъж се опитах да го използвам, за да вдигна мъртвите, но получих само една кукла. Веднъж се опитах да го използвам, за да унищожа сеанчанците, но причиних толкова смърт сред своите войски, колкото причиних сред техните… Кацуан каза, че вторият провал е дошъл заради недостатък в самия Каландор. Не можел да бъде владян от сам мъж, виждате ли. Действал само ако той е затворен като в ковчег. Каландор е една изкусителна верига, предназначена да ме накара да се предам доброволно.
Сферата на ключа за достъп блесна с още по-ярка светлина, като кристална. Светлината отвътре беше пурпурна, сърцевината — нажежена ярко. Сякаш някой бе хвърлил блестящ камък в езеро от кръв.
— Виждам друг отговор на проблемите си — продължи почти шепнешком Ранд. — И двата пъти, в които Каландор ме провали, бях безразсъден. Позволих на гнева си да ме поведе. Не мога да убивам в гняв, Мин. Трябва да съхраня този гняв вътре. Трябва да го прелея така, както преливам Единствената сила. Всяка смърт трябва да е съзнателна. Преднамерена.
Мин не можеше да проговори. Не можеше да изрече страховете си, да намери думите, с които да го накара да спре. Очите му оставаха някак потънали в мрак въпреки струящата светлина, която държеше пред себе си. Светлината хвърляше сенки встрани от фигурата му все едно, че беше върхът на безшумен гръм. Мин се извърна към Нинив. Айез Седай гледаше с широко отворени очи, зяпнала. Тя също не можеше да намери думи.