Мин отново погледна Ранд. Когато за малко щеше да я убие със собствената си ръка, не се беше уплашила от него. Но тогава знаеше, че не Ранд я наранява, а Семирага.
Но този Ранд — с пламналата статуетка в ръка, с очи толкова напрегнати и в същото време така безстрастни — я ужаси.
— Правено е преди — прошепна той. — Веднъж казах, че никога не съм убивал жени, но беше лъжа. Убих жена много преди да се изправя срещу Семирага. Казваше се Лия. Убих я в Шадар Логот. Поразих я и нарекох това милост.
Обърна се към крепостта долу.
— Прости ми — промълви той, и като че ли изобщо не го каза на Мин, — че и това наричам милост.
Нещо невъзможно ярко се оформи във въздуха пред него и Мин извика, и отстъпи назад. Самият въздух се огъна навън, сякаш се побоя от Ранд. Прах се завихри от земята в кръг около него, а дърветата застенаха, осветени от ярко бялата светлина, боровите иглички запращяха като сто хиляди насекоми, дращещи едно върху друго. Мин вече не можеше да открои Ранд, само една нажежена, ослепително ярка сила от светлина. Чиста неудържима мощ, от която косъмчетата по ръцете й настръхнаха. В този момент тя усети, че разбира какво е Единствената сила. Беше тук, пред нея, въплътена в Ранд ал-Тор.
И тогава, със звук като въздишка, той я освободи. Стълб от чиста белота изригна от него, прогори нощното небе и освети на вълна дърветата долу. Излетя бързо колкото щракване на пръсти и порази стената на далечната крепост. Камъните блеснаха, все едно вдишаха силата на енергията. Цялата крепост засия, преобрази се в жива светлина, удивителен, възхитителен дворец от чиста енергия. Беше красиво.
И след това изчезна. Изгорена от пейзажа — и от Шарката, — все едно никога не я беше имало. Цялата крепост, стотици стъпки камък и всички, които живееха в нея.
Нещо удари Мин, нещо като ударна вълна във въздуха. Ударът не беше физически и не я накара да залитне, но усука вътрешностите й. Гората около тях — все още огряна от ключа за достъп в ръцете на Ранд — сякаш се огъна и разтърси. Сякаш самият свят простена в предсмъртна болка.
Сякаш самата същност на света щеше да се разпадне.
— Какво направи? — прошепна Нинив.
Ранд не отвърна. Мин отново можеше да види лицето му, след като огромният стълб белфир бе изчезнал и бе останал само сияещият ключ за достъп. Беше в екстаз, със зяпнала уста, и държеше ключа за достъп високо пред себе си, като в триумф. Или в преклонение.
А после стисна зъби, отвори широко очи и уста, все едно бе подложен на огромен натиск. Светлината проблесна и изчезна. Всичко потъмня. Мин примига във внезапната тъмнина. Яркият образ на Ранд сякаш се беше врязал във взора й. Наистина ли бе направил онова, което си мислеше? Беше ли изгорил цяла крепост с гибелния огън?
Всички онези хора. Ловците със сърната… жените с кобилиците… войниците на стените… конярите отвън…
Тях ги нямаше. Изгорени от Шарката. Убити. Мъртви завинаги. Ужасът от това я накара да залитне и тя опря гръб в едно дърво.
Толкова много хора, погубени за миг. Мъртви. Унищожени. От Ранд.
Откъм Нинив се появи светлина, Мин се обърна и видя Айез Седай огряна от топлото, меко сияние на глобус над дланта й. Очите й бяха грейнали сякаш със своя вътрешна светлина.
— Ти си извън контрол, Ранд ал-Тор — заяви тя.
— Правя каквото трябва — отвърна той от сенките. Гласът му прозвуча изтощено. — Провери го, Нинив.
— Какво?
— Глупака. Още ли е там Принудата й? Махнало ли се е докосването на Грендал?
— Мразя това, което направи току-що, Ранд — изръмжа Нинив. — Не. „Мразя“ не е достатъчно силно. Ненавиждам това, което направи. Какво е станало с теб?
— Провери го! — прошепна Ранд, вече заплашително. — Преди да ме осъдиш, нека първо разберем дали греховете ми са донесли нещо повече от проклятието, което съм заслужил.
Нинив вдиша дълбоко и погледна Рамшалан — няколко айилски Деви все още го държаха. Пресегна се, докосна го по челото и се съсредоточи.
— Няма я. Изтрита е.
— Значи е мъртва — каза Ранд от тъмното.
„Светлина! — помисли Мин, осъзнала какво е направил. — Той не използва Рамшалан като пратеник, а като стръв. Използва го като начин да си докаже, че Грендал е мъртва.“ Белфир изгаряше някого от Шарката напълно, така че най-последните му действия все едно изобщо не ги е имало. Рамшалан щеше да помни, че е посетил Грендал, но нейната Принуда вече не съществуваше. В известен смисъл тя беше убита преди Рамшалан да я е посетил.