Обичаше го. Щеше да го обвърже. Тези пориви на сърцето й бяха по-маловажни от съдбата на света, вярно, но все пак бяха важни.
Стана от стъпалата и дрехата й отново се преобрази в бяло-сребристата рокля на Амирлин. Пристъпи напред и светът около нея се промени.
Стоеше пред Бялата кула. Извърна очи нагоре и те пробягаха по дължината на нежния — и въпреки това могъщ — бял шпил. Макар небето да беше кипнало от буреносните черни облаци, нещо хвърли сянка от Кулата и тя падна точно върху нея. Някакво видение ли беше това? Кулата я смаляваше и тя усещаше тежестта й все едно, че сама я крепи. Че държи стените, за да не се пропукат и да рухнат.
Стоя така дълго, под кипналото високо горе небе и съвършения шпил на Кулата, хвърлящ сянката си отгоре й. Взираше се във върха му, мъчеше се да реши дали не е време просто да я остави да падне.
„Не — помисли си. — Все още не. Още няколко дни.“
Затвори очи, а след това ги отвори в пълна тъмнина. Тялото й изведнъж изригна от болка. Гърбът й беше разранен от камшиците, ръцете и краката й бяха схванати от това, че беше принудена да лежи свита на кълбо в малкото помещение. Миришеше на стара слама и плесен и тя знаеше, че ако носът й не беше привикнал, щеше да подуши и вонята на собственото си немито тяло. Потисна стона си — отвън имаше жени, които я пазеха и поддържаха щита й. Нямаше да им позволи да чуят, че се оплаква, та дори да е само стон.
Надигна се от пода, облечена в същата рокля на новачка, която носеше на вечерята с Елайда. Ръкавите се бяха втвърдили от засъхналата кръв и жулеха китките й. Устата й беше пресъхнала — не й даваха достатъчно вода. Но тя така и не се оплака. Никакви ревове, никакви викове, никакво просене. Изправи с усилие гръб въпреки болката и се усмихна. Кръстоса крака, след това се наведе назад и един по един раздвижи мускулите по ръцете си. След това стана и се изгърби, за да разкърши гърба и раменете си. Накрая легна на гръб започна да изпъва и да свива крака, докато не се умориха. Трябваше да запази пъргавината си. Болката не беше нищо. Нищичко в сравнение с опасността, в която се намираше Бялата кула.
Седна отново на пода със скръстени крака и започна да вдишва дълбоко, повтаряше си, че иска да е заключена в тази килия. Можеше да избяга, ако пожелаеше, но оставаше. А като оставаше, подронваше Елайда. Като оставаше, доказваше, че има някои, които не ще се преклонят и няма да приемат кротко падането на Бялата кула. Този затвор означаваше нещо.
Това й помогна да надвие паниката и да обмисли поредния ден в тази килия. Какво щеше да прави без нощните сънища, които съхраняваха разума й? Отново си помисли за бедния Ранд, когато го бяха заключили. Двамата вече имаха нещо общо. Близост, надхвърляща общото им детство в Две реки. И двамата бяха понесли наказанията на Елайда. И това не ги беше прекършило.
Нищо не можеше да направи, освен да чака. Някъде към обед щяха да отворят вратите и да я извлекат навън, за да я бият. Наказанието нямаше да е от Силвиана. На боя се гледаше като на награда, компенсация за Червените сестри затова, че прекарват по цял ден в тъмницата да я пазят.
След боя щяха да я върнат в килията и да й дадат купа безвкусна овесена каша. Ден след ден едно и също. Но нямаше да се прекърши, особено докато можеше да прекарва нощите си в Тел-айеран-риод. Всъщност в много отношения онова бяха дните й — преживявани в свобода и действие, — а това — нощите й, в бездействие и мрак. Това си казваше наум.
Утрото минаваше бавно. По някое време издрънчаха железни ключове и един се завъртя в старата ключалка. Вратата се отвори. Отвън стояха две Червени сестри, едва очертани като силуети — светлината беше толкова непривична за Егвийн, че не можеше да различи лицата им. Сграбчиха я грубо под мишниците, въпреки че тя изобщо не се съпротивляваше. Издърпаха я навън и я хвърлиха на пода. Егвийн чу как едната плесна камшика в дланта си — явно предвкусваше удоволствието — и се стегна за ударите. Щяха да чуят смеха й като всеки друг ден досега.
— Чакайте — спря ги нечий глас.
Ръцете, които държаха Егвийн, се стегнаха. Тя се намръщи. Не можеше да извърти глава да види коя е, понеже бяха притиснали лицето й в плочките на пода. Но гласът… беше на Катерин.
Сестрите отпуснаха хватката си и вдигнаха Егвийн на крака. Тя примигна срещу ярката светлина на лампите. Катерин стоеше в коридора със скръстени ръце.