Аделорна Бастайн тичаше из коридорите на Бялата кула. За първи път може би проклинаше изострените сетива, които предлагаше боравенето със Силата. Миризмите бяха наистина по-остри, но единственото, което можеше да помирише, бе изгоряло дърво и умираща плът. Цветовете също бяха по-ярки, но единственото, което можеше да види, бяха сиво-черните дири от огнените бичове и кълба, поразили стените. Звуците бяха по-резки, но единственото, което чуваше, бяха писъци, проклятия и дрезгавият рев на ужасните зверове във въздуха.
Заситни задъхана по един тъмен коридор, на пресечката спря и вдигна ръка към гърдите си. Трябваше да намери съпротива. Светлина, не можеше всички да са паднали, нали? Ядро Зелени беше стояло с нея и се бяха сражавали. Видяла беше как умря Джосайн, когато сплит Земя унищожи стената до нея, и видя как плениха Мартера — оковаха я с някакъв метален нашийник. Аделорна не знаеше къде са Стражниците й. Единият беше ранен. Другият беше жив. Последният… за последния не искаше да мисли. Светлината да дадеше дано да може поне да стигне навреме до ранения Талрик.
Изправи се и избърса кръвта от челото си, където я беше одрал някакъв камък. Нахлулите врагове просто бяха толкова много, с тия странни шлемове и тия още по-странни жени, използвани като оръжие. И бяха толкова опитни с тези убийствени вълни! Изпитваше срам от себе си. Бойната Аджа, как ли не! Зелените бяха устояли едва няколко минути, преди да ги съкрушат.
Пое си дъх и продължи по коридора. Държеше се далече от външната страна на Кулата, където бе най-вероятно да се появят нашествениците. Беше ли успяла да се измъкне от онези, които я гонеха? Къде се намираше? На двайсет и третия етаж? Изгубила беше броя на стълбищата.
Замръзна, щом усети преливане отдясно. Можеше да означава нашественици… или пък Сестри. Поколеба се за миг, после стисна зъби. Тя беше капитан-генерал на Зелената Аджа! Не можеше просто да бяга и да се крие.
Отдясно блеснаха факли, зад тях се раздвижиха злокобни сенки — мъже със странни брони. Иззад ъгъла изскочи отделение нападатели… и с тях имаше две жени, от свързаните с металната каишка. Аделорна извика и побягна. Усети връхлитащия към нея щит, но здраво се вкопчи в сайдар и той не успя да се затвори, преди тя да завие зад ъгъла. Продължи да бяга, задъхана и замаяна.
Зави на следващата пресечка и насмалко да излети навън през зейнал във външната стена на Кулата пролом. Залитна на ръба и зяпна изпълненото с чудовищни същества и огнени резки небе. Вдясно от нея имаше нападала зидария. Закатери се по купчината. Коридорът продължаваше натам! Трябваше да…
Нов щит се плъзна между нея и Извора — и този път се затвори. Тя изохка и се олюля. Нямаше да я пленят! Не можеше да я пленят. Не и това!
Опита се да продължи напред, но поток от Въздух се стегна около глезена й и я повлече назад по разбитите плочи на пода. Не! Теглеше я право към група войници, този път придружени от две двойки жени, свързани с каишки. Във всяка двойка имаше жена в сиво и друга в червено и синьо, със знака на мълнията през гърдите.
Към нея се приближи друга жена в червено и синьо. Държеше нещо сребристо. Аделорна изпищя отчаяно и заблъска щита. Жената невъзмутимо коленичи до нея и нахлузи на врата й сребърен нашийник.
Това не се случваше. Не можеше да се случва.
— Ах, колко хубаво — бавно провлече третата жена. — Аз съм Грегана, а ти ще си Сиви. Сиви ще бъде добро дамане. Виждам го. Дълго чаках този миг, Сиви.
— Не — прошепна Аделорна ужасено.
— Да — усмихна се Грегана.
И в същия момент нашийникът около врата на Аделорна изщрака и падна на пода. Грегана зяпна стъписано… а после я погълна огнен взрив.
Аделорна се присви под връхлетялата вълна от зной. На пода пред нея се свлече труп с овъглена червено-синя рокля, замириса на пушек и изгоряла плът. Едва сега Аделорна усети зад себе си невероятно могъщо преливане на Сила.
Нашествениците се разкрещяха, жените в сиво заплетоха щитове. Лошо решение, защото след като нашийниците на двете жени се отключиха, извиващите се снопове Въздух ги разтвориха с невероятна ловкост и бързина. Миг след това една от жените в червено и синьо изчезна в блясъка на мълния, а другата бе обвита от езици огън като от нападащи змии. Издъхна с писък, а един от войниците извика нещо. Сигурно беше заповед за отстъпление, защото войниците побягнаха назад и изоставиха двете уплашени, стегнати от пипалата на Въздух жени.