— Ето — промълви, хвана дясната му ръка и я изви така, че да се види китката. От кожата му стърчеше малка черна игла. Сюан я изтръгна и Брин мигновено усети мраз, който нямаше нищо общо с Церенето.
— Отрова ли е? — Погледна мъртвия убиец. — Значи когато посегна към ръката ми, не беше просто смъртен спазъм.
— Вероятно е парализираща — измърмори ядосано Сюан, захвърли игличката настрани и я изпепели заедно с отровата.
Брин прокара ръка през косата си. Беше мокра от пот.
— Ти… Изцери ли ме?
Сюан кимна.
— Оказа се изненадващо лесно. Имаше съвсем малко в кръвта ти. Все пак щеше да те убие. Ще трябва да благодариш на Мин, като я видиш следващия път, Брин. Тя току-що спаси живота и на двама ни.
— Но аз нямаше да бъда отровен, ако не бях дошъл!
— Не се опитвай да прилагаш логика към видение или Прорицание като това — отвърна му Сюан с гримаса. — Ти си жив. Аз съм жива. И точка. Достатъчно добре ли си, за да продължим?
— Има ли значение? Няма да те оставя да тръгнеш без мен.
— Да вървим тогава — каза Сюан. — Тези твои трима войници ще преживеят нощта. Направих каквото можах за тях.
Останала съвсем без сили, Егвийн седеше на купчина отломки и гледаше през дупката в стената горящите долу пламъци. Около тях се движеха фигури и един по един пламъците угасваха. Тази, която ръководеше съпротивата, бе достатъчно съобразителна да се сети, че огньовете може да са също толкова опасни, колкото сеанчанците. Но няколко Сестри със сплитове Въздух и Вода можеха бързо да ги изгасят и да опазят Кулата. Каквото бе останало от нея.
Отпусна се бавно на гръб върху каменните късове от разбитата стена, притвори очи и свежият вятър задуха полъхна в лицето й. Сеанчанците си бяха отишли, последният то’ракен се беше стопил в нощта. Този миг, мигът, в който го видя как отлита, беше мигът, в който осъзна колко е натоварила и себе си, и горките новачки, през които беше извличала. Беше ги освободила с изрична заповед да идат да поспят. Другите жени, които бе успяла да събере, се грижеха за ранените или гасяха пожарите по горните нива.
Искаше й се да помогне. Част от нея го искаше. Частица. Но, Светлина, колко бе уморена! Не можеше да прелее и струйка повече, дори с помощта на ша-ангреала. Стигнала бе до предела на силите си. Но вече бе толкова изтощена, че нямаше да може да прегърне Извора, дори да се опиташе.
Беше се борила. Сражавала се беше възхитително и неумолимо — въздаващата съд и ярост Амирлин, Зелена Аджа до мозъка на костите. И все пак Кулата бе опожарена. И все пак повече то’ракен се бяха спасили от свалените. Броят на пострадалите сред тези, които бе събрала при себе си, беше донякъде окуражителен. Само три новачки и една Айез Седай мъртви, а в същото време бяха събрали десет дамане и бяха убили десетки войници. Но на другите етажи? Бялата кула не беше надвила в тази битка.
Бялата кула беше разбита, вече физически, както и духовно. Трябваше им силна водачка, за да я пресъградят. Следващите няколко дни щяха да са критични. При мисълта колко работа й предстои се почувства още по-изтощена.
Беше защитила толкова много. Беше оказала съпротива и се беше борила. Но въпреки това този ден щеше да се запомни с едно от най-големите бедствия в историята на Айез Седай.
„Не бива да мисля за това — каза си. — Трябва да се съсредоточа върху най-неотложните неща по възстановяването.“
След малко щеше да стане. Щеше да поведе новачките и Айез Седай по горните нива, за да разчистят и да огледат щетите. Щеше да е силна и дейна. Всички бяха на ръба на отчаянието и тя трябваше да им вдъхва кураж.
Но можеше да отдели няколко минути. Мъничко само да си отдъхне…
Някой май я вдигна от пода. Тя отвори уморено очи и — колкото й да беше изтръпнал умът й — с изумление видя, че я носи Гавин Траканд. Челото му беше зацапано със съсирена кръв, но лицето му бе изопнато в решимост.
— Намерих те, Егвийн — промълви той и я погледна в очите. — Ще те защитя.
„О — помисли тя и отново затвори очи. — Добре. Колко приятен сън.“ — И се усмихна.
Чакай. Не. Нещо не беше наред. Не трябваше да напуска Кулата. Егвийн понечи да възрази, но от устата й излезе само глухо мърморене.
— Рибешка карантия! — чу сърдития глас на Сюан. — Какво са й направили?
— Ранена ли е? — Друг глас. Гарет Брин.
„Не — помисли Егвийн и изтръпна цялата. — Не, трябва да ме пуснете. Не мога да си тръгна. Не и сега…“
— Просто са я оставили там, Сюан — каза Гавин. Колко хубаво беше, че чува гласа му! — Беззащитна в коридора! Всеки можеше да я намери. Ами ако я бяха намерили сеанчанците?
„Аз ги унищожих — помисли тя и се усмихна. Мислите й се изплъзваха. — Бях изпепеляващ воин, бях герой, призован от Рога. Няма да посмеят да се изправят отново срещу мен.“ Унасяше се, но люшкането от стъпките на Гавин надолу по стълбището я държеше будна. Почти.