От тъмното й зашепна глас:
— Ще ти простя тази малка грешка. Твърде дълго си била марат-дамане и лошите навици трябва да се очакват. Но няма повече да посягаш към Извора без мое разрешение. Разбираш ли?
— Пусни ме! — изрева Елайда.
Болката се върна десетократно и Елайда повърна от силата й. Повърнатото падна по хълбока на летящия звяр и закапа надолу към земята.
— Хайде, хайде — продължи търпеливо жената, все едно увещаваше съвсем малко дете. — Трябва да се учиш. Името ти е Суфа. И Суфа ще бъде добро дамане. О, да. Много, много добро дамане.
Елайда изкрещя отново и този път не спря, когато болката дойде пак. Продължи да крещи в равнодушната нощ.
Глава 42
Пред Тийрския камък
„Не знаем имената на жените, които бяха в палата на Грендал — каза Луз Терин. — Не можем да ги добавим в списъка.“
Ранд се опита да пренебрегне лудия. Оказа се невъзможно. Луз Терин продължи:
„Как можем да продължим списъка, ако не знаем имената? Във война издирвахме Девите, които са паднали. Намирахме всяка! Списъкът е непълен! Не мога да продължа!“
„Това не е твой списък — изръмжа Ранд. — Мой е, Луз Терин. МОЙ!“
„Не! — заговори забързано лудият. — Кой си ти? Мой е! Аз го направих. Не мога да продължа сега, след като са мъртви. О, Светлина! Белфир? Защо използвахме белфир? Обещах никога вече да не го правя…“
Ранд стисна очи и стисна и по-здраво юздите на Тай’дайшар.
„В какво се превърнахме? — прошепна Луз Терин. — Ще го правим пак, нали? Ще избием всички. Всеки, когото сме обичали. Пак и пак, и пак…“
— Пак и пак — прошепна Ранд. — Все едно е, стига светът да оцелее. Прокълнаха ме преди, прокълнаха Драконовата планина и името ми, но живяха. Тук сме и сме готови да се бием. Пак и пак.
— Ранд? — обади се Мин.
Той отвори очи. Мин яздеше сиво-кафявата си кобила до Тай’дай-шар. Не можеше да й позволи, нито на никого, да разбере, че губи контрол. Не трябваше да знаят колко е близо до срива.
„Толкова много имена не знаем — прошепна Луз Терин. — Толкова много мъртви от нашата ръка.“
А беше едва началото.
— Добре съм, Мин — промълви той. — Мислех си.
— За хората ли? — попита Мин.
Дървените пътеки покрай улиците на Бандар Еваан бяха пълни с хора. Ранд вече не виждаше цветовете на дрехите им. Виждаше колко похабени са тези дрехи. Виждаше разкъсаното в чудесната тъкан, грубите кръпки, калта и петната. Буквално всеки в Бандар Еваан беше бежанец, по един или друг начин. Гледаха го с измъчени погледи.
Всеки път, когато бе завладявал кралство досега, го беше оставял в по-добро състояние, отколкото при идването си. Беше премахнал тирани Отстъпници, прекратявал беше войни и обсади. Беше прогонил нашественици Шайдо, донасял беше храна, създавал беше стабилност. Всяка страна, която бе унищожил, беше и спасил същевременно.
В Арад Доман беше друго. Донесъл беше храна — но тази храна бе привлякла още повече бежанци, което бе подложило запасите на изпитание. Не само че не бе успял да им даде мир със сеанчанците, но бе присвоил войските им и ги беше пратил да пазят Граничните земи. Моретата все още бяха опасни. Дребничката сеанчанска императрица не му беше повярвала. Щеше да продължи атаките си, може би щеше да ги удвои.
Доманците щяха да бъдат стъпкани под копитата на войната, премазани между нахлуващите тролоци на север и сеанчанците от юг. А Ранд ги оставяше.
Хората някак осъзнаваха това и му беше трудно да ги гледа. Измъчените им очи го обвиняваха: защо носиш надежда и след това я оставяш да изсъхне като новоизкопан кладенец по време на суша? Защо ни принуждаваш да те приемем като свой владетел само за да ни изоставиш след това?
Флин и Неф бяха напред и чакаха процесията да се приближи до градския площад. Иглите искряха на високите им яки. Фонтанът на площада още течеше между лъскавите бронзови коне, скачащи от бронзови вълни. Кой от тези смълчани доманци все още лъскаше фонтана, след като нямаше крал на трона и половината Търговски съвет се беше изгубил?
Айилците бяха успели да издирят достатъчно от Съвета, за да се образува мнозинство. Ранд подозираше, че Грендал е убила или пленила достатъчно от тях, за да не могат изобщо да си изберат нов крал. Достатъчно хубавите сигурно бе включила сред любимците си — което означаваше, че Ранд ги беше убил.
„Ах — въздъхна Луз Терин. — Имена, които мога да добавя в списъка. Да…“
Башийр подкара до Ранд. Потърка замислено мустаците си с юмрук.
— Заповедта е изпълнена.
— А лейди Чадмар? — попита Ранд.
— Върната е в имението й — отвърна Башийр. — Същото направихме с другите четирима членове на Търговския съвет, които айилците държаха край града.