— Разбират ли какво трябва да направят?
— Да — каза с въздишка Башийр. — Но не мисля, че ще го направят. Според мен в мига, в който се махнем оттук, ще драснат от града като крадци, бягащи от затвор, след като охраната си иде.
Ранд не реагира. Беше заповядал Търговският съвет да избере нови членове и след това да изберат крал. Но Башийр вероятно беше прав. Ранд вече бе получил донесения от градовете по крайбрежието, където бе наредил на своите айилци да се оттеглят. Градските водачи бягаха пред очакваното настъпление на Сеанчан.
Кралство Арад Доман беше свършило. Като маса, затрупана с твърде много тежест, скоро щеше да рухне. „Не е мой проблем — помисли си Ранд, без да поглежда към хората. — Направих всичко, което можех.“
Не беше вярно. Макар да искаше да помогне на доманците, истинската причина да дойде тук бе, за да се оправи със сеанчанците, да разбере какво е станало с краля и да издири Грендал. Отделно — възможността да подсигури доколкото може охраната на Граничните земи.
— Какви са вестите от Итуралд?
— Нищо добро, опасявам се — отвърна мрачно Башийр. — Имал е схватки с тролоци, но това вече го знаеш. Тварите на Сянката винаги се оттеглят бързо, но той ни предупреждава, че нещо се събира там. Съгледвачите му са забелязали сили, достатъчно големи, за да го пометат. Ако тролоците се събират там, вероятно се събират и другаде.
„Проклети Пограничници! — помисли си Ранд. — Ще трябва да направя нещо с тях. Скоро.“
Щом излезе на площада, дръпна юздите на Тай’дайшар и кимна на Флин и Неф.
Двамата отвориха широк портал насред площада. Беше искал да замине направо от имението на лейди Чадмар, но щеше да прилича на бягство на крадец — тук е един ден, и го няма на другия. Така поне щеше да даде на хората възможност да видят, че заминава, и да знаят, че са оставени да се оправят сами.
Трупаха се по дъсчените пътеки също като при влизането му в града. И сега бяха дори по-тихи отпреди. Жените с лъскави рокли, мъжете с цветни палта и надиплени ръкави. Много от тях нямаха бронзовия тен на доманците. Ранд бе съблазнил толкова много хора да се стекат в града с обещания за храна.
Време беше да тръгва. Подкара Тай’дайшар, но го спря вик:
— Лорд Дракон!
Гласът се чу ясно над стихналите тълпи. Ранд се извърна в седлото. Жилав мъж с червено доманско палто, закопчано на кръста и разтворено отпред, с надиплена риза отдолу. Златните му обеци блеснаха, докато си пробиваше с лакти път през множеството. Айилците го задържаха, но Ранд позна в него един от пристанищните началници, Иралин, и им кимна да го пуснат.
Иралин забърза към него и спря до Тай’дайшар. Беше обръснат гладко, нещо нехарактерно за доманец, а очите му бяха помръкнали от безсъние.
— Милорд Дракон… — заговори приглушено мъжът, застанал до коня на Ранд. — Храната! Развалена е.
— Коя храна?
— Всичката. — Гласът му беше напрегнат. — Всяко буре, всеки чувал, всичко в складовете ни и на корабите на Морския народ. Милорд! Не само е пълна с гъгрици. Почерняла е и горчи. Изобщо не става за ядене.
— Всичката? — повтори стъписан Ранд.
— Всичко — промълви Иралин. — Стотици и стотици бурета. Стана изведнъж, за едно мигване на окото. В един момент беше добра, в следващия… Милорд, толкова много хора дойдоха в града, защото чуха, че има храна! Сега нямаме нищо. Какво ще правим?
Ранд стисна очи.
— Милорд?
Той отново отвори очи и смуши Тай’дайшар. Остави зад себе си пристанищния началник зяпнал и мина през портала. Нищо повече не можеше да направи. Нищо повече нямаше да направи.
Заличи от ума си предстоящия глад. Оказа се стъписващо лесно.
Бандар Еваан изчезна. Изчезнаха ужасно смълчаните хора. В мига, в който премина портала, от чакащите тълпи изригнаха възторжени викове. Контрастът бе толкова стъписващ, че Ранд дръпна смаян юздите на Тай’дайшар.
Пред него се просна Тийр. Беше един от най-големите градове, величествен и разпрострян на огромна площ, а порталите се отвориха на един от главните градски площади. Строените Аша’ман отдадоха чест с юмруци на гърдите. Ранд ги беше изпратил по-рано сутринта, за да подготвят града за пристигането му и да разчистят площада за порталите.
Възгласите продължиха. Бяха се събрали хиляди и знамената на Светлината плющяха на десетките високи пръти, вдигнати от човешкото множество. Хвалебствията го удариха като вълна от укор. Не ги заслужаваше. Не и след това, което бе направил в Арад Доман.
„Трябва да продължа“ — каза си и подкара отново Тай’дайшар. Тук копитата на коня заудряха в каменни плочи, вместо в разкаляна от дъждове пръст. Бандар Еваан беше голям град, но Тийр бе нещо съвсем друго. Улиците лъкатушеха между сгради, които щяха да изглеждат твърде тесни за повечето хора от провинцията, но бяха обичайни за тайренците. Много от островърхите, покрити с плочи покриви бяха отрупани с мъже и момчета, накацали по ръбовете с надеждата да видят по-добре лорд Дракона. Камъните на сградите тук бяха с по-светъл цвят, отколкото в Бандар Еваан, и бяха предпочитаният строителен материал. Може би това бе заради крепостта, извисила се над града. Тийрският камък, така я наричаха. Останка от отминал век, все още впечатляваща.