— Знам. — Ранд зарея поглед над града. — Тийр ще е техен, докато всичко свърши, може би и Иллиан също. Да ме изгори дано, късмет ще имаме, ако не стигнат чак до Андор, докато сме им обърнали гръб.
— Но…
— Длъжни сме да допуснем, че Итуралд ще изостави поста си, щом до него стигне вестта за провала ми. Това означава, че следващият ни ход трябва да бъде към армията на Пограничниците. Каквито и недоволства да имат сънародниците ти към мен, това трябва да се реши бързо. Няма да търпя хора, които изоставят дълга си.
„Това ли направихме? — попита Луз Терин. — Кого сме изоставили?“
„Млъкни! — изръмжа Ранд наум. — Върни се при сълзите си, безумецо, и ме остави на мира!“
Башийр се отпусна в седлото. Сигурно мислеше за това как Ранд бе изоставил доманците, но не го каза. После поклати глава.
— Не знам какво е решила Тенобия. Може просто да ми е ядосана, че напуснах, за да тръгна с теб. Може да е искане да се подчиниш на волята на кралете на Граничните земи. Не мога да си представя какво би накарало нея и другите да се оттеглят от Погибелта в такова време.
— Скоро ще разберем — каза Ранд. — Искам да вземеш двама Аша’ман и да намериш лагера на Тенобия и другите. Може да открием, че са се отказали от това глупашко парадиране и са се върнали където им е мястото.
— Добре. Да уредя настаняването на хората си и потеглям.
Ранд кимна отсечено, обърна коня и пое в тръс по улицата. Хората се бяха подредили в шпалир от двете страни и го съпровождаха с викове. Последния път, когато бе гостувал в Тийр, се бе опитал да дойде предрешен — не че имаше полза някаква. Всеки, който знаеше признаците, щеше да разбере, че е в града. Необичайните събития — знамена, които се оплитат на възел, хора, които падат от здания и остават невредими — бяха само началото. Влиянието му на тавирен като че ли ставаше все по-силно и предизвикваше все по-големи изкривявания. И все по-опасни.
При последното му гостуване Тийр беше обсаден от бунтовници, но не бе пострадал. Тийр имаше твърде оживена търговия, за да се притеснява от нещо толкова елементарно като обсада. Повечето хора си живееха както обикновено, без да забелязват обсадата. Благородниците можеха да си играят своите игри, стига да не притесняват честните хора.
Освен това всеки знаеше, че Камъкът ще устои, както бе устоявал почти винаги. Пътуването можеше да го превръща в отживелица, но за нападателите, които нямаха достъп до Единствената сила, Камъкът си оставаше буквално непревзимаем. Сам по себе си беше по-внушителен от много градове — гигантска грамада от стени, кули и стръмни укрепления, без нито една пукнатина в скалата. Включваше ковачници, складове, хиляди защитници и свой собствен укрепен пристан.
Нищо от това нямаше да е от голяма полза срещу армия сеанчанци с дамане и ракен.
Тълпите се редяха до Каменната ивица, широкото открито пространство, обкръжаващо Камъка от три страни.
Тук с възгласи го посрещна нова тълпа. Портите на Камъка бяха отворени и пред тях го очакваше приветствена делегация. Дарлин — някогашен Върховен лорд, а сега крал на Тийр — бе яхнал великолепен бял жребец. По-нисък от Ранд поне с една глава, тайренецът имаше къса черна брада и високо подстригана коса. Изпъкналият нос му придаваше малко грозноват вид, но Ранд се бе уверил, че е с проницателен ум и мъж на честта. В края на краищата Дарлин в началото му се беше противопоставил, вместо да се присъедини към тези, които бързаха да му се преклонят. Човек, чиято вярност се печели толкова трудно, често се оказва тъкмо този, на чиято дума можеш да разчиташ, докато е далече от очите ти.
Дарлин се поклони на Ранд. Бледоликият Добрайн, със синьо палто и бели панталони, бе яхнал дорест кон до краля. Изражението му беше сдържано, макар Ранд да подозираше, че е разочарован от това, че бе отпратен толкова рано от Арад Доман.
Пред стената стояха редици Бранители, с вдигнати за почест мечове и с лъснати до блясък брони и шлемове с гребени. Бухналите им ръкави бяха нашарени с ивици от черно и златно, а над тях се вееше знамето на Тийр, наполовина червено, наполовина — златно поле с три сребърни полумесеца. Ранд видя, че площадът зад стената гъмжи от войници, много от тях в униформата на Бранителите, но също толкова много — без униформа, освен лентата в червено и златно, вързана на ръцете им. Това трябваше да е новото попълнение, мъжете, които Ранд бе заповядал на Дарлин да събере.
Беше гледка, която трябваше да предизвика възхита. Или може би да погъделичка нечия гордост. Ранд спря Тай’дайшар пред Дарлин. За жалост, перкото Вейрамон придружаваше краля, яхнал коня си точно зад Дарлин. Вейрамон беше толкова тъп, че Ранд едва ли щеше да му повери каквато и да е работа без контрол, да не говорим за командване дори на взвод. Вярно, ниският мъж беше смел, но това сигурно се дължеше на неспособността му да помисли за повечето опасности. Както винаги, Вейрамон изглеждаше още по-глупаво в усилието си да прилича на всичко друго, но не и на шут. Брадата му бе намазана с восък, косата му бе нагласена грижливо, за да крие колко е оплешивял, а облеклото му беше пищно — палто и брич, скроени уж като полева униформа, но никой не би тръгнал с такова фино облекло в сражение. Никой освен Вейрамон.