„Можеш да ме наричаш син, разбира се. Ти си моят баща. Каквото и да казват някои.“ Но не намери сили да го изрече.
Прероденият Дракон не можеше да има баща. Един баща можеше да се окаже слабост, която да се използва — дори повече, отколкото жена като Мин. Любимите бяха нещо очаквано. Но Прероденият Дракон трябваше да е фигура от легендите, същество голямо почти колкото самата Шарка. Бездруго му беше трудно да накара някои хора да му се покорят. А ако знаеха, че Прероденият Дракон разчита на силата на един овчар?
Тихият глас в сърцето му крещеше.
— Добре си направил, Трам — промълви той. — С това, че затаи истината от мен, вероятно си спасил живота ми. Ако хората знаеха, че съм намерениче, и то намерен не къде да е, а на Драконова планина… щеше да се разчуе. Като нищо можеше да ме убият още като дете.
— О. Е, радвам се, че го направих, тогава.
Ранд вдигна ключа за достъп — той също му носеше утеха — и стана. Трам го последва припряно — държеше се все повече като поредния придворен или слуга.
— Велика служба изпълни, Трам ал-Тор — каза Ранд. — С това, че ме защити и отгледа, ти вкара света в нов Век. Светът ти е длъжник. Ще се погрижа да преживееш спокойно старините си.
— Благодаря за това, милорд — отвърна Трам. — Но не е нужно. Имам си каквото ми трябва.
Усмивка ли прикриваше? Може би речта на Ранд наистина беше високопарна. В стаята беше задушно и Ранд се обърна, мина по хубавия килим и отново разтвори широко вратите на терасата. Слънцето наистина беше залязло и над града бе паднал мрак. Лъхна го свеж вятър от морето и той пристъпи до перилото навън в нощта.
Трам застана до него.
— Съжалявам, че изгубих меча ти — промълви неволно Ранд. Чувстваше се ужасно глупаво.
— Няма нищо. Все едно, не знам дали изобщо го заслужавах.
— Не беше ли наистина майстор на меча?
Трам кимна.
— Бях, предполагам. Убих мъж, който беше, направих го пред свидетели, но така и не можах да си простя това. Въпреки че трябваше да го направя.
— Нещата, които трябва да правим, често са тези, които най-малко искаме да правим.
— Самата истина. — Трам въздъхна и се подпря на перилото до него. — Толкова е странно. Моето момче — Прероденият Дракон. Всички онези истории, които чух, докато пътувах по света… и аз съм част от тях.
— Помисли си какво е за мен — каза Ранд.
Трам се засмя.
— Да. Да, предполагам, че разбираш точно какво имам предвид. Смешно, нали?
— Смешно ли? — Ранд поклати глава. — Не. Не е това. Моят живот не е мой. Марионетка съм за Шарката и пророчествата, марионетка, направена да танцува за света, преди да ми отрежат конците.
Трам се намръщи.
— Това не е вярно, синко. Ммм, милорд.
— Не мога да го видя другояче.
Трам погали гладкото каменно перило.
— Мисля, че мога да разбера. И аз съм изпитвал донякъде тези чувства по времето, докато бях войник. Знаеш ли, че съм се бил срещу Тийр? Би могло да се очаква, че ще ме налегнат болезнени спомени, като пак съм тук, нали? Но един враг често се оказва не по-различен от всеки друг. Не храня злоба.
Ранд остави ключа за достъп на перилото, но го задържа здраво.
— Един войник също няма кой знае какъв избор за собствената си съдба — продължи Трам и почука разсеяно с пръст по перилото. — По-важни хора взимат всички решения. Хора… е, като теб, предполагам.
— Но моите решения вече са взети вместо мен от самата Шарка — отвърна Ранд. — Аз имам по-малко свобода от войниците. Ти си могъл да избягаш, да дезертираш. Или поне да се оттеглиш законно.
— А ти не можеш ли да избягаш? — попита Трам.
— Не мисля, че Шарката ще ми позволи — отвърна Ранд. — Това, което правя, е твърде важно. Тя просто ще ме върне в пътя. Правила го е поне десет пъти досега.
— А би ли поискал всъщност да избягаш?
Ранд не отвърна.
— Можех да оставя онези войни. Но в същото време не можех. Не и без да изменя на онзи, който бях. Мисля, че с теб е същото. Има ли значение дали можеш да избягаш, когато знаеш, че няма да го направиш?
— Аз ще умра в края на всичко това — каза Ранд. — Нямам никакъв избор.
Трам го изгледа намръщено и за миг Ранд се почувства отново като дванайсетгодишно момче.
— Такива приказки няма да търпя — рече Трам. — Дори да си Прероденият Дракон, няма да ги слушам. Човек винаги има избор. И да не може да избира пътя, по който е принуден да върви, все пак има избор.
— Но как?
Трам отпусна ръка на рамото му.
— Изборът не винаги е за това какво правиш, синко, а за това защо го правиш. Когато бях войник, имаше някои хора, които воюваха просто за пари. Имаше други, които воюваха заради вярност — вярност към другарите си или към короната, или каквото и да е. Войникът, който умира за пари, и войникът, който умира заради вярност, са мъртви, но има разлика между тях. Едната смърт означава нещо. Другата — не… Не знам дали е вярно, че трябва да умреш в края на всичко това. Но и двамата знаем, че няма да избягаш. Колкото и да си се променил, мога да видя, че някои неща са си същите. Тъй че няма да позволя никакво хленчене по въпроса.