„Какво ПРАВЯ?“
„Нищо повече от онова, което направих преди“ — изшепна Луз Терин.
Трам продължаваше да го гледа.
„О, Светлина — помисли Ранд с ужас и гняв. — Отново го правя. Аз съм чудовище.“
Все още вкопчен в сайдин, изплете портал към Ебу Дар и скочи през него, за да избяга от ужаса в очите на Трам.
Глава 48
Четене на „Коментара“
Мин седеше с другите в стаичката на Кацуан и чакаше да чуе какво е донесла срещата на Ранд с баща му. В огнището тлееше огън, светилници във всеки ъгъл даваха нужната светлина на жените, улисани в разни занимания — бродиране, кърпене, плетене, — за да разсеят умовете си от чакането.
Беше надмогнала съжалението си от това, че реши да се съюзи с Кацуан. Съжалението бе дошло по-рано, в първите няколко дни, когато Кацуан я задържа при себе си и започна да я разпитва за всяко видение, което бе имала за Ранд. Жената бе педантична като Кафява и си записваше всяко видение и отговор. Мин се чувстваше така, все едно отново е в Бялата кула!
Не беше сигурна защо отстъпването на Нинив пред Кацуан й дава право да разпитва нея, но Кацуан, изглежда, го тълкуваше така. А като се съчетаеше с притеснението й в близост до Ранд напоследък, както и с желанието й да разбере какво точно замислят Кацуан и Мъдрите, Мин като че ли прекарваше на практика цялото си време в компанията на тази жена.
Да, съжалението бе дошло и си беше отишло. Беше се заменило с примирение, примесено с леко неудовлетворение. Кацуан знаеше доста за нещата, които Мин проучваше в книгите си, но подаваше знанието си на малки лъжички, като сладко от диви къпини — малка награда за доброто поведение с намекване, че ще има още. Това задържаше Мин да не избяга.
А трябваше да намери отговори. Ранд се нуждаеше от тях.
С тази мисъл в ума, Мин се отпусна на пейката си с възглавнички и отвори отново книгата, която проучваше сега, приписвания на Сейжиус труд с простичкото заглавие „Коментар върху Дракона“. Едно изречение особено я глождеше, изречение общо взето пренебрегвано от коментаторите: „Ще държи той меч от светлина в ръцете си и тримата ще са едно.“
Мнението на коментаторите беше, че е твърде смътно в сравнение с други пасажи, като този, че Ранд ще завземе Камъка, или че кръвта на Ранд ще се пролее по скалите на Шайол Гул.
Мъчеше се да не мисли за последното. Важното беше, че много от пророчествата — след малко анализ и разсъждение — общо взето имаха смисъл. Дори фразата, че Ранд ще е белязан с дракони и чапли, имаше смисъл, като го погледнеше човек сега.
Но това изречение? Меч от светлина почти със сигурност означаваше Каландор. Но какво можеше да значи „тримата ще са едно“? Някои учени твърдяха, че е „трите“ и става дума за три велики града — Тийр, Иллиан и Кемлин. Или, ако ученият се окажеше от Кайриен, ги изреждаше като Тийр, Иллиан и Кайриен. Проблемът бе, че Ранд беше обединил много повече от три града. Беше завладял и Бандар Еваан също така, да не говорим, че трябваше да доведе под знамето си и Пограничниците.
Но той беше владетел — или почти — в три кралства. Отстъпил беше Андор, но Кайриен, Иллиан и Тийр бяха под негова власт, нищо че лично той носеше само една корона. Може би този пасаж всъщност означаваше точно каквото казваха учените, а Мин само си губеше времето с него.
Дали и проучванията й бяха толкова безполезни, колкото закрилата, която си въобразяваше, че предлага на Ранд? „Мин — каза си, — самосъжалението няма да те доведе доникъде.“ Единственото, което й оставаше, бе да проучва, да мисли и да се надява.
— Това е сбъркано — неволно отрони тя.
Чу как Белдеин изсумтя презрително от другия ъгъл на стаята и вдигна очи намръщена.
Жените, заклели се на Ранд — Ериан, Несуне, Сарийн и Белдеин — бяха станали по-нежелани от Ранд, след като недоверието му към Айез Седай се беше усилило още повече. Единствената, която редовно можеше да го види, беше Нинив. Не беше странно в такъв случай, че останалите бяха потърсили „лагера“ на Кацуан.
А нейните отношения с Ранд? Той все още я допускаше до себе си. Това не се беше променило. Но нещо не беше както трябва, нещо липсваше. Той вдигаше стени, когато тя беше близо до него — не за да задържи нея навън, а за да задържи истинското си „аз“ вътре. Сякаш го плашеше онова, което истинското му „аз“ щеше да направи или може да направи на тези, които обича…
„Отново изпитва болка — помисли Мин, щом го усети през връзката. — Такъв гняв.“ Какво ставаше? Жегна я страх, но го потисна бързо. Трябваше да се довери на плана на Кацуан. Беше добър.
Кореле и Мерайз — почти неизменни гостенки на Кацуан напоследък — се бяха залисали с везмото си в двата еднакви стола до огнището. Кацуан им беше предложила работата, за да са им заети ръцете, докато чакат. Древната Айез Седай май рядко вършеше нещо, без да поучи някого.