Стисна зъби. Друга жена можеше и да заплаче, но каква полза щеше да й донесе това? Каквато и да беше грешката й, сама си я беше направила и дългът й беше да я поправи. Щеше отново да намери чест и щеше да се омъжи за Ранд ал-Тор, преди той да загине в Последната битка.
А това означаваше, че каквото и да трябва да научи, трябва да го направи бързо. Много бързо.
Срещнаха се с друга група айилци, които чакаха на малка поляна сред борова горичка. Земята бе покрита с дебел килим нападали кафяви иглички, небето — накъсано от извисените стволове. Групата беше малка по мерките на кланове и септи, едва сто души. В средата на поляната стояха четири Мъдри, всичките с кафяви вълнени поли и бели блузи. Авиенда носеше сходно облекло, в което вече се чувстваше толкова естествено, колкото и в кадин-сор някога. Разузнаващата група се разпадна, мъже и жени се запътиха към членовете на своите кланове и общества. Руарк тръгна към Мъдрите и Авиенда го последва.
Всяка от Мъдрите — Амис, Баир, Мелайне и Надийр — я погледна накриво. Баир, единствената айилка с групата, която не беше Таардад или Гошиен, бе пристигнала едва наскоро, може би за съгласуване с другите. Каквато и да беше причината, нито една от тях не изглеждаше доволна. Авиенда се поколеба. Ако напуснеше сега, щеше ли да изглежда, че се опитва да избегне вниманието им? Смееше ли вместо това да остане и да си навлече още повече недоволство?
— Е? — обърна се Амис към Руарк. Макар да имаше бяла коса, Амис изглеждаше доста млада. В нейния случай не се дължеше на боравенето със Силата — косата й бе започнала да посребрява още като дете.
— Беше както го описаха съгледвачите, утеха на сърцето ми — отвърна Руарк. — Нова окаяна група влагоземски бежанци. Не видях никаква скрита опасност в тях.
Мъдрите кимнаха все едно, че точно това бяха очаквали.
— Това е десетата бежанска група за по-малко от неделя — отрони състарената Баир. Воднистите й сини очи гледаха умислено.
Руарк кимна.
— Има слухове за сеанчански нападения на пристанища на запад. Може би хората се придвижват навътре в сушата, за да избегнат набезите им. — Погледна Амис. — Тази страна кипи като вода, хвърлена на горещ камък. Клановете не са сигурни какво иска Ранд ал-Тор от тях.
— Той беше много ясен — вметна Баир. — Ще е доволен, ако вие и Добрайн Таборвин подсигурите Бандар Еваан, както помоли.
Руарк кимна.
— Но все пак намеренията му не са ясни. Помоли ни да възстановим реда. Значи ли това, че трябва да бъдем като влагоземска градска стража? Това не е място за айилци. Не трябва да завоюваме, тъй че не получаваме петината. И все пак това, което правим, много прилича на завоевание. Заповедите на Кар-а-карн може да са ясни, но все пак са объркващи. Има дарба в тази област според мен.
Баир се усмихна.
— Може би очаква да направим нещо с тези бежанци.
— А какво трябва да направим? — попита Амис и поклати глава. — Да не сме Шайдо и да се очаква да направим от влагоземците гай-шайн? — Тонът й не остави съмнение какво мисли за Шайдо и за идеята да превърнат влагоземците в гай-шайн.
Авиенда кимна в съгласие. Както бе казал Руарк, Кар-а-карн ги бе изпратил в Арад Доман „да възстановят реда“. Но това беше влагоземско понятие. Айилците носеха своя ред със себе си. Войната означаваше хаос и боеве, вярно, но всеки айилец разбираше мястото си и щеше да действа според мястото си. Малките деца разбираха от чест и тох и една твърдина щеше да продължи да съществува дори след като всички водачи и Мъдри бъдеха убити.
С влагоземците не беше така. Разбягваха се като гущери, пуснати върху камъните, без изобщо да се погрижат за продоволствие в бягството си. Щом водачите им се окажеха заети или вниманието им бъдеше отвлечено, започваше да властва разбойничество и хаос. Силните грабеха слабите и дори ковачите не бяха в безопасност.
Какво можеше Ранд ал-Тор да очаква да направят айилците по въпроса? Не можеха да научат цял народ на джи-е-тох. Ранд ал-Тор им беше казал да избягват избиването на домански войници. Но тези войници — често самите те покварени и превърнали се в разбойници — бяха част от проблема.
— Може би той ще обясни повече, когато пристигнем в онази негова къща чифлик — каза Мелайне и поклати глава. Слънчев лъч докосна червено-златистата й коса. Бременността й едва започваше да напира под блузата на Мъдра. — А ако не го направи, то за нас все пак ще е по-добре да сме тук, в Арад Доман, вместо да си губим времето в земята на дървоубийците.