— А селяните? — попита Гавин. — Долу има деца.
— Това не ни е спирало друг път.
— Другите пъти беше различно — отвърна Гавин и поклати глава. — Последните три села, където претърсиха, сочат право към Дорлан. Ако тази група изчезне, следващата ще се зачуди какво е било онова, което за малко са щели да разкрият. Ще привлечем вниманието на цялата армия в тази посока.
— Но…
— Не — каза тихо Гавин. — Трябва да знаем кога да се отдръпнем, Джисао.
— Значи бихме целия този път за нищо.
— Бихме целия този път заради възможност — отвърна Гавин и се отдръпна от билото. — А след като вече огледах тази възможност, няма да я използваме. Само глупак пуска стрелата си просто защото е видял птица пред себе си.
— Че защо да не пуснеш стрела, ако е точно пред тебе?
— Защото понякога плячката не си струва стрелата — отвърна Гавин. — Хайде.
Долу в тъмното, със заслонени фенери, ги чакаха неколцина от същите тези мъже, които търсеха войниците в селото. Гарет Брин сигурно се беше ядосал, когато бе научил, че някъде наблизо се крие ударна сила. Опитал се беше да я премахне, но околността близо до Тар Валон беше обилно осеяна със села, гори и скътани клисури, които можеха да скрият малък подвижен отряд за набези. Дотук Гавин беше успял да опази своите Младоци невидими, докато извършваше по някой рейд или устройваше засади на силите на Брин. Нищо повече не можеше да направи човек само с триста души обаче. Особено когато е изправен срещу един от петимата Велики капитани.
„Нима ми е предопределено да се сражавам срещу всеки, който е бил мой учител?“ Гавин хвана юздите на коня си и даде мълчаливо команда за оттегляне — вдигна дясната си ръка и рязко посочи в обратна посока от селото. Мъжете тръгнаха без възражения, пеша, повели животните, та оттеглянето им да е тихо и безопасно.
Мислите му се върнаха към смъртта на Хамар и Кулин. Самият Брин го беше учил, че бойното поле понякога неочаквано превръща съюзници във врагове. Гавин се беше сражавал с бивши свои учители и беше победил. Толкова.
Отскоро обаче го беше обзела решимост да изкопае труповете им и да ги отнесе. Защо сега, след толкова време?
Подозираше, че чувството му за вина има нещо общо с това, че се налага да се изправи срещу Брин, първия си и най-влиятелен учител във военното дело. Гавин поклати глава и подръпна юздите на Претендент. Държеше хората си далече от пътя, за да не би съгледвачите на Брин да са поставили наблюдатели. Петдесетимата мъже около него крачеха тихо, конските копита почти не издаваха звук в рохкавата пролетна пръст.
Брин сто на сто се беше изненадал от появата на ударна сила, нападаща предните му конни отряди, но Гавин беше също толкова изненадан, когато видя трите звезди на униформите на мъжете, които беше убил. Как враговете на Бялата кула бяха привлекли на своя страна най-великия военен ум в цял Андор? И най-вече — какво търсеше капитан-генералът на Гвардията на кралицата тук, да се бие с група бунтовнички Айез Седай? Трябваше да е в Кемлин и да пази Елейн.
Слава на Светлината, че Елейн все пак беше пристигнала в Андор. Не беше възможно да е все още с бунтовничките. Не и след като отечеството се нуждаеше от своята кралица. Дългът й към Андор натежаваше над дълга й към Бялата кула.
„А твоят дълг, Гавин Траканд?“
Не беше сигурен дали му е останал дълг — или чест. Може би гузната му съвест за Хамар, кошмарите му за война и смърт при Думайски кладенци се дължаха на бавното осъзнаване, че може да се е обвързал с грешната страна. Предаността му беше към Елейн и Егвийн. Защо тогава продължаваше да води битка, която не го интересуваше, защо помагаше на страна, която — ако съдеше по всичко — беше противопоставена на избраната от Елейн и Егвийн?
„Те са само Посветени — каза си. — Елейн и Егвийн не избраха тази страна — те просто правят каквото им е заповядано да правят!“ Но нещата, които Егвийн му беше казала преди всичките тези месеци, още в Кайриен, подсказваха, че е взела решението си съзнателно.
Беше избрала страна. Хамар беше избрал страна. Гарет Брин също беше избрал страна. Но Гавин продължаваше да иска да бъде на двете страни. Разделението го разкъсваше.
На един час път от селото даде заповед да се качат на конете и да излязат на пътя. Надяваше се, че съгледвачите на Брин няма да помислят да претърсят района толкова далече. Ако го направеха обаче, нямаше начин да не забележат следата, оставена от петдесет коня. Е, това нямаше как да се избегне. Най-доброто в момента бе да стигнат твърд терен, където следите от преминаването им нямаше да личат. Две двойки войници препуснаха напред, други две се задържаха назад да пазят. Останалите продължиха да мълчат, въпреки че копитата на конете затупаха по земята в здрав галоп. Никой не попита защо се оттеглят, макар Гавин да знаеше, че се чудят също като Джисао.