— Последната битка наистина иде — каза Сюан почти на себе си.
— Да, иде — промълви сдържано Егвийн.
— Ще я посрещна с едва трошица от предишната си сила — каза с гримаса Сюан.
— Е, може би ще успеем да ти намерим ангреал, след като Кулата отново стане цяла — заяви Егвийн. — Ще използваме всичко, което имаме, когато тръгнем срещу Сянката.
Сюан се усмихна.
— Би било хубаво, но не е необходимо. Просто негодувам по навик, предполагам. Всъщност се уча да се справям с новото си… положение. Не е толкова трудно да се приеме, особено след като вече виждам, че има и някои предимства.
Егвийн се намръщи, сякаш се опитваше да отгатне какви предимства може да има в това мощта ти да е отслабнала. Накрая поклати глава.
— Елейн веднъж спомена пред мен за стая в Кулата, пълна с предмети на Силата. Предполагам, че наистина съществува, нали?
— Разбира се — отвърна Сюан. — Подземният склад. На второто ниво на подземието, в североизточната страна. Малка стая с прост дървен под, но не може да я пропуснеш. Тя е единствената в коридора, която е заключена.
Егвийн кимна замислено.
— Добре. Не мога да победя Елайда с брутална сила. Все пак е хубаво да знам това. Има ли още нещо важно, което да ми съобщиш?
— В момента не, Майко.
— Тогава се върни и поспи. — Егвийн помълча. — И следващия път ще се срещнем след два дни. Тук, в трапезарията, макар че можем да решим да започнем да се срещаме и в града. Не мога да разчитам на това място. Щом е имало Отстъпница в нашия лагер, готова съм да заложа половината от бащиния си хан, че има някой, който шпионира и в Бялата кула. Хайде, тръгвай.
Сюан затвори очи и скоро примига и се намери отново в палатката на Брин. Свещта бе догоряла и тя чу как Брин тихо похърква в постелята си в другия край на палатката. Надигна се и погледна към него, макар да беше твърде тъмно, за да види нещо повече от сенки. Странно, но след тези приказки за Отстъпници и Аша’ман близостта на грубоватия генерал я утеши.
„Има ли още нещо важно, което да ти съобщя, Егвийн? — разсеяно си помисли Сюан, докато ставаше, за да смъкне роклята си зад паравана и да си облече нощницата. — Мисля, че може би съм влюбена. Това достатъчно важно ли е?“ — За нея изглеждаше по-странно от това, че покварата е пречистена, или от това, че жена прелива сайдин.
Тръсна глава, прибра тер-ангреала за сън в скривалището му и се сгуши под завивките си.
Забрави за мишките, поне този път.
Глава 9
Напускане на Малден
Хладен пролетен вятър лъхна в лицето на Перин. Такъв вятър трябваше да носи със себе си мириса на полен и свежа утринна роса, на пръст, прорязана от напъпили стръкове, протягащи се към светлината, на нов живот и преродена земя. Този вятър носеше само мириса на кръв и смърт. Перин обърна гръб на вятъра, коленичи и огледа колелата на фургона. Возилото бе грубо, с потъмняло от старост дърво. Изглеждаше добре поправено, но Перин се беше научил да внимава, когато си имаше работа с оборудване от Малден. Шайдо не се мръщеха на фургони и волове толкова, колкото на конете, но пък те — като всички айилци — предпочитаха да пътуват леко. Не бяха поддържали фургоните и колите и Перин бе открил не един скрит недостатък по време на огледа си.
— Следващият! — изрева той, докато проверяваше главината на първото колело. Подканата му бе отправена към тълпата хора, чакащи да говорят с него.
— Милорд — обади се един. Гласът беше дълбок и дрезгав, като дърво, стържещо в дърво. Жерард Арганда, Първи капитан на Геалдан. Миризмата му бе на смазана броня. — Трябва да поставя въпроса с тръгването ни. Позволете ми да препусна пред Нейно величество.
„Нейно величество“ наричаше Алиандре, кралицата на Геалдан. Перин продължи заниманието си с колелото. Не беше толкова запознат с дърводелство, колкото с ковачество, но баща му бе научил всичките си синове да разпознават признаците за бъдеща неприятност в един фургон. По-добре да оправиш проблема преди тръгване, отколкото да изпаднеш в безизходица насред път. Пръстите му опипаха гладкото кафяво дърво и затърсиха пукнатини по всяка точка с голямо натоварване. И четирите колелета изглеждаха добре.
— Милорд? — попита Арганда.
— Всички пътуваме заедно — каза Перин. — Това е заповедта ми, Арганда. Няма да позволя бежанците да си помислят, че ги изоставяме.
Бежанците. Над сто хиляди души, за които трябваше да се погрижи. Сто хиляди! Светлина, това бе много повече от всички, които живееха в Две реки. И Перин трябваше да ги изхрани всичките. Фургони. Много хора не разбираха важността на един добър фургон. Легна по гръб, за да огледа осите, и това му предложи гледка към облачното небе, затулено отчасти от близката градска стена на Малден.