Градът беше голям като за селище толкова далече на север в Алтара. Беше повече укрепление, отколкото град, със страховити стени и кули. До предния ден земята около този град бе приютила Шайдо Айил, но те вече си бяха заминали, много от тях избити, други побягнали, пленниците им — освободени от съюза между силите на Перин и сеанчанците.
Шайдо му бяха оставили две неща: мирис на кръв във въздуха и сто хиляди бежанци, за които да се грижи. Макар да се радваше, че може да им даде свобода, целта му с освобождаването на Малден бе съвсем друга: да спаси Файле.
Към позицията му беше настъпила друга айилска група, но бяха забавили, а след това спряха на стан и вече не напредваха към Малден. Навярно бяха предупредени от бягащите от битката Шайдо, че пред тях има голяма войска, която ги е надвила въпреки преливащите им. Тази група зад Перин като че ли не желаеше влезе в бой с него повече, отколкото той желаеше да се срази с нея.
Това му даваше време. Малко, но все пак време.
Арганда продължаваше да стои и да го гледа. Беше с лъскавата си нагръдна броня и държеше шлема си под мишница. Не беше някое наперено офицерче, а обикновен човек, издигнал се от прост войник. Биеше се добре и изпълняваше каквото му се каже. Обикновено.
— Няма да склоня на това, Арганда — рече Перин и се вмъкна под фургона. Земята беше мокра.
— Не може ли поне да използваме портали? — попита Арганда, коленичи и посивялата му коса — късо подстригана — почти забърса земята, щом надникна под фургона.
— Аша’ман са примрели от умора — сопна му се Перин отдолу. — Знаеш го.
— Много са уморени за голям портал — рече Арганда, — но сигурно ще могат да пратят малка група. Милейди е изтощена от плена! Разбира се, не сте решили да я карате да върви в поход!
— Бежанците също са уморени — отвърна Перин. — Алиандре може да язди кон, но тръгва, когато тръгнем всички. Светлината дано даде да е скоро.
Арганда въздъхна, но кимна и се изправи. Перин опипа оста. Можеше да види напрежение в дървото от един поглед, но предпочиташе допира. На допира можеше да се разчита повече. Винаги имаше пукнатина или разцепено там, където дървото беше отслабнало, и човек можеше да усети дали скоро ще се прекърши. На дървото можеше да се довери човек за това.
За разлика от хората. За разлика от него самия.
Стисна зъби. Не искаше да мисли за това. Трябваше да продължи да работи, да продължи да прави нещо, за да се разсее. Обичаше да работи. Твърде малко възможности за това бе имал напоследък.
— Следващият! — подвикна той и гласът му отекна от дъното на фургона.
— Милорд, трябва да нападнем! — заяви наперен глас от другата страна на фургона.
Перин отпусна глава на отъпканата трева и затвори очи. Бертаин Гален, лорд-капитан на Крилатата гвардия, беше за Майен това, което Арганда беше за Геалдан. Освен тази единствена прилика двамата бяха толкова различни, колкото можеше да са двама мъже. Перин можеше да види изпод фургона красиво изработените ботуши на Гален — закопчалките бяха направени като ястреби.
— Милорд — продължи Бертаин. — Една хубава атака на Крилатата гвардия ще разпръсне онази айилска измет, убеден съм в това. Ами вижте колко лесно се справихме с айилците тук в града!
— Имахме сеанчанците тогава — изръмжа Перин, приключи със задната ос и се запровира напред да провери предната. Носеше старото си оцапано палто. Файле щеше да го сгълчи за това. Трябваше да се показва като лорд. Но нима трябваше да си облече хубаво палто, след като цял час щеше да лежи в разкаляната трева и да оглежда долници на фургони?
Файле преди всичко щеше да му се скара, че ляга в калната трева. Перин се поколеба, с ръка на предната ос, щом си помисли за черната й коса и характерния й салдейски нос. Файле обобщаваше цялата му представа за обич. Беше всичко за него.
Беше успял — беше я спасил. Защо тогава имаше чувството, че все едно всичко е почти толкова зле, колкото и преди? Трябваше да се радва, да ликува, трябваше да изпитва облекчение. Толкова се беше безпокоил за нея по време на плена й. А ето че сега, след като тя беше в пълна безопасност, всичко продължаваше да изглежда някак не наред. Някак. По начин, който не можеше да обясни.
Светлина! Не можеше ли нещо да си върви така, както трябва? Посегна към джоба си, за да опипа вързаната на възли каишка, която бе носил там. Но я беше захвърлил вече. „Престани! — помисли си. — Тя е тук. Можем да се върнем към онова, което беше. Нали?“
— Да — продължи Бертаин, — предполагам, че заминаването на сеанчанците би могло да е проблем в една атака. Но айилската група на стан е по-малка онази, която победихме. А ако сте притеснен, можем да известим сеанчанската пълководка и да я върнем. Тя, разбира се, с радост ще иска отново да се бие редом с нас!