Перин с усилие се върна към настоящето. Собствените му глупави проблеми бяха без значение. Точно сега трябваше да накара тези фургони да тръгнат. Предната ос беше добра. Обърна се и се измъкна изпод фургона.
Бертаин беше среден на ръст, въпреки че трите пера на шлема му го правеха да изглежда по-висок. Беше с червената кръпка на едното си око — Перин не знаеше къде го е изгубил — и бронята му лъщеше. Изглеждаше възбуден, сякаш си мислеше, че мълчанието на Перин означава, че ще нападнат.
Перин се изправи и изтупа пръстта от кафявите си панталони.
— Тръгваме — заяви той и вдигна ръка да сложи край на споровете. — Надвихме септите тук, но ги бяхме омаяли с вилняк, а на наша страна имахме дамане. Уморени сме, имаме ранени и си върнахме Файле. Няма никаква причина да се бием повече. Бягаме.
Бертаин не изглеждаше доволен, но кимна, обърна се и закрачи по разкаляната земя към хората си. Перин погледна другите, които чакаха скупчени около фургона да говорят с него. Допреди време точно тази работа му се беше струвала отчайваща. Изглеждаше му безсмислена, след като много от молителите вече знаеха какъв ще е отговорът му.
Но имаха нужда да чуят тези отговори от него и Перин бе започнал да разбира важността на това. Освен това въпросите им му помагаха да се разсее от странното напрежение, което изпитваше, откакто бе спасил Файле.
Тръгна към следващия фургон по колоната и малката му свита го последва. Имаше цели петдесет фургона, подредени в дълъг керван. Първите бяха натоварени с вещи от Малден, средните предстоеше да ги сполети същото и му оставаха още два за оглед. Искал беше преди залез-слънце да е далече от Малден. Достатъчно далече, за да е в безопасност.
Освен ако тези нови Шайдо не решаха да го подгонят за отмъщение. С толкова хора, които Перин трябваше да поведе, и слепец щеше да може да ги проследи.
Слънцето се снишаваше към хоризонта, светло петно зад облачната пелена. Светлина, каква бъркотия! Цялата тази суматоха по организирането на бежанците и войсковите лагери. А заминаването уж трябваше да е лесната част!
Лагерът на Шайдо беше истинско бедствие. Хората му бяха опразнили и сгънали повечето изоставени шатри. Вече разчистена, земята около града беше отъпкана трева и кал, осеяна със смет. Шайдо, като айилци, бяха предпочели да останат на стан извън градските стени, вместо зад тях. Странен народ бяха, не можеше да се отрече. Кой ще презре едно хубаво легло, да не говорим за по-добрата военна позиция, и да остане навън в шатри?
Айилците обаче презираха градовете. Повечето сгради или бяха опожарени при първоначалния щурм на Шайдо, или оплячкосани за ценности. Избити врати, счупени прозорци, вещи, изоставени по улиците.
Все още щъкаха хора, като насекоми, влизаха и излизаха през градските порти, обикаляха бившия лагер на Шайдо, грабеха каквото можеха и го трупаха за товарене. Щеше да им се наложи да изоставят фургоните, щом вземеха решение да Пътуват — Грейди не можеше да направи достатъчно голям портал, за да мине през него фургон, — но засега те щяха да са от голяма помощ. Имаше и много волове. В момента ги оглеждаха дали са годни да теглят фургоните. Шайдо бяха оставили много от конете на града да избягат на свобода. Жалко. Но човек трябва да се оправя с това, което има.
Перин стигна до следващия фургон и започна огледа си от дългия ок.
— Следващият!
— Милорд — обади се един стържещ глас, — мисля, че аз съм следващият.
Перин погледна през рамо заговорилия: беше Себбан Балвер, секретарят му. Мъж със сухо, изпито лице и вечно изгърбен, което му придаваше вид на дремещ лешояд. Макар палтото и бричовете му да бяха чисти, на Перин му се струваше, че би трябвало да вдигат облачета прах при всяка негова стъпка. Миришеше мухлясало като стара книга.
— Балвер — каза Перин, докато опипваше с пръсти ока, а след това провери каишките на сбруята, — мислех, че говориш с пленниците.
— Говорих, естествено, зает бях с работата си там — отвърна Балвер. — Само че ми стана любопитно. Трябваше ли да позволите сеанчанците да вземат всички преливащи Шайдо?
Перин погледна през рамо мухлясалия си секретар. Мъдрите, които можеха да преливат, бяха изпопадали в безсъзнание от вилняка. Дали ги бяха на сеанчанците още докато бяха в несвяст, да правят с тях каквото намерят за добре. Решението никак не зарадва айилците между съюзниците на Перин, но той нямаше да позволи онези преливащи да хукнат да му отмъщават.