Но сега не можеше да намери думите, които да каже. Тревожеше се за онова, което можеше да й се е случило по време на пленничеството. И се ядосваше, разбира се. Но каквото и да й се беше случило, не беше по нейна вина. Човек прави каквото трябва, за да оцелее. Уважаваше я заради силата й.
„Светлина! — помисли си. — Пак мисля! Трябва да работя.“
— Следващият! — изрева той и се наведе, за да продължи огледа на фургона.
— Ако бях видял само лицето ти и нищо друго — заговори ведър глас, — щях да реша, че сме изгубили битката.
Перин се обърна изненадан. Не беше разбрал, че Трам ал-Тор е сред хората, които чакаха да говорят с него. Тълпата беше оредяла, но още имаше няколко пратеници и помощници. Едрият як овчар се беше подпрял на кривака си и чакаше най-отзад. Цялата му коса беше посребряла. Перин помнеше времето, когато все още беше черна. Когато той самият бе още малко момче, още преди да е опознал чука и ковачницата.
Посегна и опипа чука на кръста си. Беше го предпочел пред брадвата. Беше се оказало правилното решение, но все пак бе престанал да се владее при битката за Малден. Това ли го притесняваше?
Или удоволствието, което бе изпитал от убиването?
— Какво има, Трам?
— Само докладвам, милорд — отвърна Трам. — Мъжете на Две реки са готови за похода, всеки с по две палатки на гръб, за всеки случай. Не можем да използваме вода от града заради вилняка, тъй че пратих няколко момчета до водопровода да напълнят там няколко бурета. Можем да ги докараме с фургон.
— Става — каза Перин с усмивка. Най-сетне един, който правеше нужни неща, без първо да пита! — Кажи на хората от Две реки, че смятам да ги върна у дома колкото може по-скоро. Веднага щом Грейди и Неалд се възстановят достатъчно, за да направят портал. Може да отнеме време обаче.
— Това го разбираме, милорд — отвърна Трам. Колко странно звучеше титлата от неговата уста. — Може ли обаче да поговоря с вас насаме за малко?
Линкон вече идваше — куцукането му се забелязваше отдалече. Перин кимна на Трам и го поведе към сянката на крепостната стена. Основата й беше обрасла със зелен мъх. Странно, че мъхът бе по-ярко зелен от стъпканите разкаляни треви под краката им. Тази пролет като че ли само мъхът растеше зелен.
— Какво има, Трам? — попита Перин, след като се отдалечиха достатъчно.
Трам потърка лицето си — по него беше набола сива четина. Перин бе подложил хората си голямо напрежение през последните няколко дни и не бяха имали време за бръснене. Трам носеше просто синьо вълнено палто — дебелият плат бе добра защита срещу планинския вятър.
— Момчетата се чудят, Перин — заговори Трам вече не толкова официално, след като останаха сами. — Сериозно ли беше онова, дето го каза — че се отказваш от Манедерен?
— Да — отвърна Перин. — Това знаме е само една беля, още откакто се появи. Сеанчанците, както и всички останали, по-добре да го знаят. Аз не съм никакъв крал.
— Имаш кралица, която ти се е заклела във васална вярност.
Перин се замисли над думите му, мъчеше се да намери най-добрия отговор. Преди време това държане караше хората да смятат, че е муден в мисленето. Сега приемаха, че разсъдливостта му издава проницателност и прозорливост. Колко можеха да променят един човек няколко засукани думи пред името му!
— Смятам, че си прав с това, което направи — изненада го Трам. — Наричането на Две реки Манедерен щеше не само да настрои сеанчанците против теб, но и самата кралица на Андор. Щеше да намеква, че смяташ да владееш не само Две реки, че може би искаш да завладееш всичко, което Манедерен е притежавала някога.
Перин поклати глава.
— Не се каня да завладявам нищо, Трам. Светлина! Нямам намерение да владея и онова, което хората казват, че съм завладял. Колкото по-скоро Елейн си вземе трона и прати подходящ владетел на Две реки, толкова по-добре. Можем да приключим с цялата тази работа с лорд Перин и нещата да се върнат към нормалното.
— А кралица Алиандре? — попита Трам.
— Тя може да се закълне на Елейн вместо на мен — заяви Перин упорито. — Или може би пряко на Ранд. Той май обича да събира кралства. Като дете топчета.
Трам замириса угрижено. Притеснено. Перин извърна очи. Нещата трябваше да са по-прости. Трябваше.
— Какво?
— Просто си мислех, че си го надмогнал това — каза Трам.
— Нищо не се е променило от времето преди да пленят Файле. Все още не харесвам и знамето. Мисля, че може би е време и то да се свали.