— Следващият!
Никой не пристъпи напред. Около него бяха останали само стражи, момчета бегачи и няколко колари, които чакаха да впрегнат воловете и да подкарат фургоните за товарене. Девите бяха струпали голям куп храни и фураж в средата на бившия лагер и Перин успя да различи Файле сред тях — внасяше ред в работата.
Прати всички да й помогнат и остана сам. Без никаква работа.
Точно това, което искаше да избегне.
Вятърът отново задуха, понесъл онази ужасна миризма на смърт. Носеше също тъй спомени. Яростта на битката, страстта и възбудата от всеки замах. Айилците бяха великолепни воини — най-добрите, които земята познаваше. Всеки сблъсък бе на ръба на смъртта и Перин бе получил своя дял рани и отоци, макар да бяха Изцерени след това.
Боят с айилците го бе накарал да се почувства жив. Всеки, когото бе убил, беше майстор с копията. Всеки можеше да убие него. Но той бе спечелил. През тези мигове по време на боя беше изпитвал неудържима страст. Страстта най-сетне да правиш нещо. След два месеца чакане всеки удар бе означавал още стъпка по-близо до Файле.
Никакви приказки повече. Никакво обмисляне. Беше намерил цел. А сега я нямаше.
Чувстваше се празен. Беше като… както когато баща му му обеща нещо специално за подарък за Зимната нощ. Перин чака месеци наред нетърпеливо, вършеше прилежно работата си, за да заслужи незнайния дар. Когато най-сетне получи малкото дървено конче, се зарадва. Но на другия ден се почувства изненадващо тъжен. Не заради подаръка, а защото вече нямаше нищо, за което да копнее. Възбудата си бе отишла. Тогава бе осъзнал колко по-ценно е очакването от самия дар.
Скоро след това започна да навестява ковачницата на майстор Люхан, за да му стане след време чирак.
Радваше се, че си беше върнал Файле. Ликуваше. И все пак — какво му оставаше сега? Тези проклети хора го виждаха като свой водач. Някои дори го смятаха за свой крал! Никога не беше им искал това. Карал ги беше да прибират знамената всеки път, щом ги извадеха, докато накрая Файле не го бе убедила, че използването им е предимство. Все още не вярваше, че на знамето с вълчата глава мястото му е тук, дръзко развято над лагера му.
Но можеше ли да го свали? Хората наистина поглеждаха към него. Можеше да подуши гордостта им всеки път, щом минеха покрай знамето. Не можеше да ги върне. Ранд щеше да се нуждае от помощта им — щеше да му трябва помощта на всеки един — в Последната битка.
Последната битка. Можеше ли човек като него, човек, който не искаше да бъде начело, да поведе тези сили към най-важния миг от живота им?
Цветовете се завихриха и му показаха Ранд, седнал в нещо като каменен тайренски дом. В изражението на стария му приятел имаше нещо мрачно, приличаше на човек, изтерзан от тежки мисли. Дори седнал така, Ранд изглеждаше царствен. Той бе това, което трябваше да е един крал, с пищното си червено палто, с благородната си осанка. Перин бе просто ковач.
Въздъхна и тръсна глава, за да прогони образа. Трябваше да издири Ранд. Чувстваше, че нещо го дърпа към него, притегля го.
Ранд се нуждаеше от него. Върху това трябваше да се съсредоточи, да.
Глава 10
Последният табак
Родел Итуралд пуфкаше кротко с лулата си. Димът се виеше от нея като змия, струйките се сплитаха една с друга, издигаха се към тавана на паянтовата барака и се процеждаха през пукнатините. Стените бяха изкорубени от старост, сивото дърво беше напукано и се цепеше и ветровете свиреха през пролуките в стените, сякаш щяха да издухат цялата постройка.
Итуралд седеше на трикрако столче. На масата пред него имаше няколко карти. Кесията му за табак затискаше омачкан къс хартия — нагънат от носенето във вътрешния джоб на палтото му.
— Е? — попита Раджаби. Дебеловрат и с много твърд нрав, Раджаби беше с кафяви очи, широк нос и кръгла брадичка. Беше вече съвсем оплешивял и смътно напомняше за голям речен балван. И обикновено действаше точно като балван. Трябва ти голямо усилие, докато го накараш да се затъркаля, но тръгне ли, е адски трудно да го спреш. Раджаби беше един от първите присъединили се към каузата на Итуралд, въпреки че малко преди това бе настроен да въстане срещу краля.
Беше близо две недели след победата на Итуралд при Дарлуна. Много се беше разтеглил за тази победа. Може би твърде много. „Ах, Алсалам — помисли си той. — Дано всичко това да си струва, стари приятелю. Дано да не си просто полудял. Раджаби може и да е балван, но сеанчанците са лавина и ние привлякохме грохота й върху себе си.“