— Сега какво? — подкани го Раджаби.
— Изчакваме — отвърна Итуралд. Светлина, колко мразеше да изчаква. — После се бием. Или може би пак бягаме. Все още не съм решил.
— Тарабонците…
— Няма да дойдат — заяви Итуралд.
— Те обещаха!
— Обещаха.
Итуралд лично бе отишъл при тях, беше ги въодушевил, помолил ги беше да се сразят със сеанчанците само още един път. Бяха ревали и викали от възторг, ала не го бяха последвали особено охотно. Щяха да си влачат краката. Канил ги беше да се бият „още един последен път“ вече по шест повода. Можеха да разберат накъде отива тази война, а той не можеше повече да разчита на тях. Ако изобщо бе могъл някога всъщност.
— Проклети страхливци — измърмори Раджаби. — Светлината да ги изгори тогаз! Ще го направим сами. Правили сме го вече.
Итуралд дръпна дълго и замислено от лулата. Последният му табак. От Две реки. Беше го пазил от месеци. Добър аромат. Най-добрият.
Отново огледа картите и вдигна една по-малка. Можеше и по-добри да са, несъмнено.
— Този нов сеанчански генерал — заговори Итуралд — води над триста хиляди души, с цели двеста дамане.
— Разбивали сме големи сили и преди. Виж какво направихме в Дарлуна! Ти ги съкруши, Родел!
И затова бе нужна цялата хитрост, умение и късмет, които Итуралд успя да събере. Въпреки това беше загубил над половината от хората си. И сега бягаше от тази втора — по-голяма сила — на Сеанчан.
Този път сеанчанците не правеха никакви грешки. Вече не разчитаха единствено на своите ракен. Хората му бяха пленили няколко пеши съгледвачи, а това означаваше, че десетки други не са хванати. Този път сеанчанците знаеха истинската численост на войската на Итуралд и истинското му местоположение.
Враговете му бяха престанали да се мъкнат като стадо, накъдето ги сръгат с остена. Сега го гонеха, неумолимо, като избягваха капаните му. Итуралд беше замислял да се оттегля все по-навътре в Арад Доман. Това щеше да облагодетелства силите му и да разтегли снабдителните линии на сеанчанците. Смятал беше, че ще може да задържи така още четири или пет месеца. Но тези планове вече бяха безполезни. Правени бяха, преди Итуралд да открие, че из Арад Доман обикаля цяла проклета армия айилци. Ако можеше да се вярва на донесенията — а донесенията за айилци често се оказваха преувеличени, тъй че той не беше много сигурен колко да им вярва, — бяха над сто хиляди и държаха големи райони на север, включително Бандар Еваан.
Сто хиляди айилци. Това беше все едно двеста хиляди домански бойци. Може би повече. Итуралд добре помнеше Кървавия сняг преди двайсет години, когато изглеждаше, че губи по десет души за всеки паднал айилец.
Беше заклещен, като орех, строшен между два камъка. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се оттегли тук, в този изоставен стеддинг. Това щеше да му даде предимство срещу сеанчанците. Но съвсем малко предимство. Сеанчанците разполагаха със сила шест пъти по-голяма от неговата, а и най-неопитният командир знае, че при бой такова съотношение е равно на самоубийство.
— Виждал ли си някога майстор жонгльор, Раджаби? — попита Итуралд, докато оглеждаше картата.
С крайчеца на окото си видя как едрият като бик мъж се намръщи объркано.
— Виждал съм веселчун, който…
— Не веселчун. Майстор.
Раджаби поклати глава.
Итуралд замислено изпуфка кълбо дим, после каза:
— Аз видях веднъж. Беше дворцовият бард на Кемлин. Чевръст тип, с ум, който сигурно щеше да е по на място в дворцовия съвет, въпреки всичките дрънкулки по него. Бардовете рядко жонглират. Но този тип не отказа поканата. Искаше да зарадва младата Щерка-наследница, доколкото разбрах.
Извади лулата от устата си и понатисна табака.
— Родел — каза Раджаби, — сеанчанците…
Родел вдигна пръст и намести лулата между зъбите си, преди да продължи:
— Започна с жонглиране на три топки. После ни попита дали смятаме, че може да се справи с още една. Подканихме го. Мина на четири, после на пет, после на шест. С всяка топка, която добавяше, виковете и ръкоплясканията ставаха все по-силни, а той все ни питаше дали смятаме, че може да добави още една. Разбира се, ние винаги казвахме „да“. Седем, осем, девет. Скоро вече имаше десет топки, които хвърчаха из въздуха в толкова сложна фигура, че не можех да ги следя. Той непрекъснато трябваше да се пресяга надолу, за да улови топката, която след миг щеше да падне. Беше твърде съсредоточен, за да може да ни попита дали да добави още една, но тълпата завика за нея. Единайсет! Дай с единайсет! И тъй, помощничката му подхвърли още една топка в цялата бъркотия.