Итуралд изпуфка дим.
— И той изтърва ли ги? — попита Раджаби.
Родел поклати глава.
— Последната топка всъщност изобщо не беше топка. Беше някакъв илюминаторски фокус. На средата на полета си към барда изведнъж гръмна и изригна светлина и дим. Докато разберем какво става, бардът беше изчезнал, а на пода стояха подредени десет топки. Огледах се и го видях да седи на една от масите с другите пируващи, пиеше вино и флиртуваше с жената на лорд Финдал.
Горкият Раджаби изглеждаше съвсем объркан. Обичаше да получава ясни и точни отговори. Итуралд обикновено изпитваше същото, но тези дни напоследък — с неестествено облачното небе и това усещане за вечен сумрак — го настройваха философски.
Пресегна се, взе омачкания лист хартия от масата и го връчи на Раджаби.
— „Удряй здраво по сеанчанците — зачете Раджаби. — Изтласкай ги, принуди ги да се качат на корабите си и да отплават през проклетия си океан. Разчитам на теб, стари приятелю. Крал Алсалам.“ — Раджаби отпусна писмото на масата. — Знам за заповедите му, Родел. Не влязох в това заради него. Дойдох заради теб.
— Да, но аз се бия заради него — каза Итуралд.
Беше човек на краля. Винаги щеше да е такъв. Стана, изтупа табака от лулата и стъпка въгленчетата с петата на ботуша си. Остави лулата, взе писмото от Раджаби и тръгна към вратата.
Трябваше да вземе решение. Да остане и да се бие или да бяга към по-лошо място, но да спечели още малко време?
Бараката пак изскърца и вятър разклати дърветата. Итуралд излезе в облачната утрин. Заслонът не беше строен от огиери, разбира се. Твърде паянтов беше за това. Този стеддинг бе изоставен отпреди много време. Хората му устройваха лагера си сред дърветата. Едва ли най-добрата позиция за военен лагер, но човек си вари супата с подправките, които са му подръка. Стеддингът беше твърде удобен, за да се подмине. Друг можеше да е побягнал към някой град и да се е скрил зад стените му, но тук сред тези дървета Единствената сила беше безполезна. Лишаването на сеанчанците от дамане беше по-добро от стени, колкото и високи да са.
„Трябва да останем“ — помисли Итуралд, загледан в работата на войниците. Копаеха ров и вдигаха палисада. Мразеше мисълта, че сече дървета в стеддинг. Бе познавал няколко огиери през живота си и хранеше дълбоко уважение към тях. Тези масивни дъбове навярно пазеха някаква затаена сила от дните, когато тук бяха живели огиери. Изсичането им беше престъпление. Но човек прави каквото трябва. Бягането можеше да му спечели още време, но също толкова лесно можеше да му загуби време. Тук имаше няколко дни, преди сеанчанците да го ударят. Успееше ли да се окопае добре, можеше да ги принуди да минат в обсада. Стеддингът щеше да ги разколебае, а укреплението щеше да даде предимство на по-малката сила на Итуралд.
Мразеше да е заклещен. Може би заради това го беше обмислял толкова дълго, въпреки че дълбоко в себе си вече бе разбрал, че е време да престане да бяга. Сеанчанците най-после го бяха хванали.
Тръгна покрай работещите, за да го видят. Бяха му останали четиридесет хиляди бойци, което беше чудо предвид неравното съотношение, при което се бяха сражавали. Досега тези мъже трябваше да са дезертирали. Но бяха виждали как печели една невъзможна битка след друга, как хвърля топка след топка във въздуха за все по-гръмки ръкопляскания. Мислеха си, че нищо не може да го спре. Не разбираха, че докато хвърля все повече топки във въздуха, не само представлението става все по-зрелищно.
Провалът накрая също щеше да е още по-зрелищен.
Затаи мрачните мисли за себе си, защото Раджаби дойде и двамата продължиха през лагера, за да огледат палисадата. Строежът напредваше добре, мъжете наместваха дебелите стволове в прясно изкопаните ями. След огледа Итуралд кимна замислено и каза:
— Оставаме, Раджаби. Предай го на хората.
— Някои казват, че да останем тук означава сигурна смърт — отвърна Раджаби.
— Грешат — каза Итуралд.
— Но…
— Нищо не е сигурно, Раджаби. Напълни дърветата зад палисадата със стрелци. Ще са ефективни почти колкото кули. Отвън ни трябва мъртво поле. Изсечете колкото може повече дървета около палисадата, след това вкарайте дънерите вътре като бариери, втора линия за отстъпление. Ще държим здраво. Може би сгреших за тарабонците и те ще ни се притекат на помощ. Или може би кралят е скрил някъде армия, която да ни защити. Кръв и пепел, може би ние самите ще успеем да ги изтласкаме. Ще видим колко ще им хареса да се бият без дамане. Ще оцелеем.