Стигна до къщата и остави камъка със скрита облекчена въздишка. Двама влагоземски войници от войската на Башийр стояха на пост пред вратата на имението, като двете Деви в другия край на мъчителното й трасе. Докато се навеждаше, за да вдигне поредния голям камък от другия куп до стената, ги чу да си говорят.
— Да ме изгори дано, голяма жега — оплака се единият.
— Жега ли? — отвърна другият и погледна към небето. — Шегуваш се.
Първият страж махна вяло с ръка; беше задъхан и плувнал в пот.
— Как може да не я усещаш?
— Треска трябва да си хванал, или нещо такова.
Първият страж поклати глава.
— Просто не обичам жегата.
Авиенда вдигна камъка и тръгна обратно през моравата. След доста размисъл беше стигнала до извода, че за да си влагоземец е нужно да имаш една особена черта: да обичаш да се оплакваш. През първите месеци, преживени във влажните земи, беше смятала това за срамно. Не се ли притесняваше стражът, че ще изгуби чест пред приятеля си, като издава слабостта си?
Всички бяха такива, даже и Елейн. Ако я слушаше човек как приказва за болките си, болежките и несгодите от бременността, щеше почти да си помисли, че всеки момент ще умре! Само че щом оплакването бе нещо, което правеше Елейн, значи не можеше да е проява на слабост. Нейната първосестра нямаше да се държи по толкова срамен начин.
Следователно в това трябваше да има някаква скрита чест. Може би влагоземците издаваха слабостта си пред най-близките си като начин да им предложат приятелство и доверие. Ако приятелите ти знаят слабостта ти, това би им дало предимство в случай, че затанцуваш копията с тях. Или пък може би оплакването бе влагоземски начин да покажеш смирение, също както гай-шайн показваха доблест с това, че са покорни.
Попитала беше Елейн за предположенията си и бе получила в отговор сърдечен смях. Дали пък това не беше някакъв аспект на влагоземското общество, забранен да се обсъжда с външни? Дали Елейн не се беше засмяла, защото Авиенда се е досетила за нещо, което не й се полага да знае?
Тъй или иначе, определено беше начин да се покаже чест и това задоволи Авиенда. Да можеше и собствените й проблеми с Мъдрите да са толкова прости! От влагоземците се очакваше да се държат чудато и неестествено. Но какво трябваше да направи, когато Мъдрите се държаха толкова странно?
Все повече се обезсърчаваше — не заради Мъдрите, а заради себе си. Беше силна и храбра. Не толкова храбра, колкото някои други, разбира се. Можеше само да желае да е храбра колкото Елейн. И все пак можеше да се сети за много малко проблеми, които не бе успяла да разреши с помощта на копията, на Единствената сила или на ума си. А ето, че напълно се проваляше в усилието да си обясни сегашното си положение.
Стигна до другата страна на лагера, остави камъка и изтупа ръце. Девите стояха неподвижни и умислени. Авиенда отиде до другата купчина и вдигна един продълговат камък с нащърбен ръб. Беше три педи широк и гладката повърхност заплашваше да се изплъзне от пръстите й. Трябваше да го намести няколко пъти, докато успее да го хване здраво. Пое обратно по отъпканата зимна трева, покрай салдейските палатки и към къщата на чифлика.
Елейн щеше да каже, че Авиенда не е обмислила задълбочено проблема. Елейн беше спокойна и разсъдлива, докато другите бяха напрегнати. Понякога Авиенда се обезсърчаваше от това колко много говори първосестра й, преди да се залови за действие. „Трябва да съм повече като нея. Трябва да запомня, че вече не съм Дева на копието. Не мога да връхлитам с вдигнато високо оръжие.“
Трябваше да подходи към проблема като Елейн. Това беше единственият начин да върне честта си, а едва тогава щеше да може да поиска Ранд ал-Тор и да го направи свой, както беше на Елейн и на Мин. Можеше да го усети през връзката. Все още беше в стаята си, но не спеше. Твърде много се натоварваше и твърде малко спеше.
Залитна и насмалко да изпусне камъка. Намести го в уморените си ръце. Няколко войници на Башийр, които минаваха покрай нея, я изгледаха озадачено и Авиенда усети, че се е изчервила. Можеше и да не знаят, че изтърпява наказание, но се беше посрамила пред тях.
Как щеше да изтълкува това положение Елейн? Мъдрите бяха ядосани на Авиенда, че не се учи „достатъчно бързо“. И все пак не я учеха. Само задаваха онези въпроси. Въпроси за това какво мисли за положението си, въпроси за Ранд ал-Тор или за начина, по който Руарк се беше справил на срещата си с Кар-а-карн.
Авиенда не можеше да се отърве от чувството, че тези въпроси са проверка. Погрешно ли отговаряше? Ако беше така, защо не й казваха правилните отговори?
Мъдрите не смятаха, че е мека. Какво оставаше тогава? Какво щеше да каже Елейн? Да можеше да си вземе пак копията и да намушка нещо. Да нападне, да се изпита срещу някой друг, да избие гнева си.