Защо не можеше животът да е толкова прост като двубоя с мечове? Противниците ясни и подредени пред теб. Цената ясна: оцеляване. Когато се биеха, мъжете се свързваха. Ставате братя, докато разменяте удари.
Гавин отдръпна меча, отстъпи и го прибра в ножницата. Подаде ръка на Марлеш, той я прие, изправи се и поклати глава.
— Забележителен си, Гавин Траканд. Като същество от светлина, цвят и сянка, когато се движиш. Чувствам се като бебе с пръчка в ръка, когато се изправя срещу теб.
Слийти нищо не каза, докато прибираше меча си, но кимна почтително на Гавин — точно както беше направил последните два пъти, когато се дуелираха. Не беше човек на многото думи. Гавин уважаваше това.
В ъгъла на плевника имаше бъчва с вода и тримата тръгнаха към нея. Корбет, един от Младоците, припряно гребна с черпак и го подаде на Гавин. Гавин го подаде на Слийти, който кимна отново и отпи, а Марлеш взе чаша от прашния перваз и си гребна сам.
— Казвам ти, Траканд — продължи нисичкият мъж, — ще трябва да ти намерим оръжие с чапли. Никой не трябва да застава срещу теб, без да знае в какво се въвлича!
— Не съм майстор на меча — отвърна кротко Гавин, взе черпака от кривоносия Слийти и отпи.
— Ти уби Хамар, нали? — попита Марлеш.
Гавин се поколеба. Простотата, която изпитваше, докато се биеше, вече рухваше.
— Да.
— Е, тогава си майстор — каза Марлеш. — Трябваше да вземеш меча му, когато падна.
— Не беше почтително — отвърна Гавин. — Освен това нямах време да прибирам плячка.
Марлеш се засмя, все едно това беше шега, макар че Гавин го каза сериозно. Слийти ги гледаше с любопитство.
Шумоленето на поли издаде приближаващата се Ваша. Зелената имаше дълга черна коса и изумителни зелени очи, които понякога приличаха почти на котешки.
— Наигра ли се вече, Марлеш? — попита тя с лек домански акцент.
Марлеш се изсмя.
— Би трябвало да се радваш, че ме виждаш да си играя, Ваша. Май си спомням, че „играта“ ми ти е спасявала един-два пъти вратлето на бойното поле.
Тя изсумтя и вдигна вежда. Гавин рядко беше виждал Айез Седай и Стражник с такива непринудени отношения като тези двамата.
— Хайде — каза тя, врътна се и закрачи към отворените врати на плевника. — Искам да видя какво толкова задържа Наренвин и другите вътре. Намирисва на взимане на решения.
Марлеш сви рамене и подхвърли чашата на Корбет.
— Каквото и да решават, надявам се да означава движение. Омръзна ми да кисна в този град. Като нищо ще взема да избягам и ще тръгна с Калайджиите.
Гавин кимна. Няколко недели бяха изтекли, откакто за последен път беше посмял да изпрати Младоците в набег. Патрулите на Брин се приближаваха все по-близо до града, а това означаваше все по-малко конни излази в околността.
— Като малко дете си понякога — подметна Ваша от вратата.
Марлеш само сви рамене, махна за довиждане на Гавин и Слийти и се изниза подир нея.
Гавин поклати глава, гребна отново с черпака и отпи.
— Тези двамата ми напомнят за брат и сестра понякога.
Слийти се усмихна.
Гавин остави черпака, кимна на Корбет и тръгна да излиза. Искаше да провери готова ли е вечерята за Младоците и да се увери, че се разпределя правилно.
Но Слийти посегна и го хвана за ръката. Гавин спря и го погледна изненадано.
— Хатори си има само един Стражник — каза мъжът с тихия си хриплив глас.
Гавин кимна.
— Не е чак нещо нечувано за Зелена.
— Не е защото не е отворена да има повече — каза Слийти. — Преди години, когато ме обвърза, каза, че би взела още един само ако аз го оценя като достоен. Помоли ме да търся. Не отделя много време за такива неща. Твърде заета е с други проблеми.
„Ами хубаво“ — помисли си Гавин, зачуден защо му казва това.
Слийти го погледна в очите.
— Беше преди повече от десет години. Вече намерих достоен. Ще те обвърже още този час, стига да го пожелаеш.
Гавин примига от изненада. Дългокракият мъж отново се беше загърнал в сменящото цветовете си наметало, облечен в убито кафяво и зелено отдолу. Някои недоволстваха, че заради дългата си коса и бакенбардите Слийти изглеждал по-немарлив, отколкото се полагало за Стражник. Но „немарлив“ беше неподходящо определение за този мъж. Груб може би, но естествен. Като недодялан камък или чворест — но все пак здрав — дъб.
— Поласкан съм, Слийти — отвърна Гавин. — Но аз дойдох да уча в Бялата кула заради андорските традиции, а не за да ставам Стражник. Мястото ми е до сестра ми. — „А ако някоя ще ме обвърже, това ще е Егвийн.“