ПСИХОТЕРАПЕВТ: Двамата с Майк не сте правили любов от… колко време?
МОЛИ (без да откъсва поглед от прозореца): Пет месеца. Горе-долу. Ако е необходимо, мога да ти го кажа съвсем точно. Последният път беше в нощта преди голямата буря. Бурята на века.
ПСИХОТЕРАПЕВТ: Когато изгуби сина си.
МОЛИ: Да. Когато изгубих сина си.
ПСИХОТЕРАПЕВТ: И Майк те обвинява за тази загуба…
МОЛИ: Мисля, че ще ме напусне.
ПСИХОТЕРАПЕВТ: А теб много те е страх от това, нали?
МОЛИ: Струва ми се, че вече нищо не го задържа при мен. Разбираш ли какво имам предвид?
ПСИХОТЕРАПЕВТ: Разкажи ми отново какво се случи с Ралфи.
МОЛИ: Защо? Какъв смисъл има? За бога, нима ще ми стане по-добре? Него го няма вече! Няма го!
Психотерапевтът не отговаря. След малко Моли въздъхва и се предава.
МОЛИ: Случи се на втория ден. Всички бяхме в кметството — бяхме отишли там, за да потърсим укритие от бурята… А тази буря… Идея си нямаш колко свирепа беше.
ПСИХОТЕРАПЕВТ: Напротив, нали бях тук. И аз я преживях.
МОЛИ: Да, Лиза — била си тук. На континента… На острова беше съвсем различно… (Пауза.) На острова всичко е различно. (Пауза.) Както и да е. В общи линии, Джони Хариман влетя в сутерена, докато закусвахме, и каза, че кулата на фара ще рухне всеки момент. Естествено, всички искахме да погледаме… и Майк…
154 ЕКСТ. ДОМЪТ НА АНДЕРСЪН — СЛЪНЧЕВА ЛЯТНА УТРИН.
До бордюра е паркирана малка бяла кола. Багажникът ѝ е отворен. Вътре се виждат два или три куфара. Вратата на къщата се отваря и Майк излиза навън. Носи още два куфара. Затваря входната врата, слиза по стъпалата на верандата и пристъпва по алеята. Всяко негово движение, всеки жест и всеки поглед недвусмислено ни казват едно — това е човек, който си тръгва завинаги.
МОЛИ (глас зад кадър): Майк ни предупреди за снежната слепота и ни каза да не се отдалечаваме от сградата. Ралфи много искаше да види фара… Както и Пипа, и останалите деца… Затова ги взехме с нас. Прости ни, Господи, взехме ги с нас…
Майк се спира пред табелката с надпис ДЕТСКА ГРАДИНА „МАЛКИЯТ НАРОДЕЦ“. Тя все още виси на долния клон на растящия в двора клен, но сега изглежда някак прашна. Забравена. И никому ненужна. Майк я изтръгва, гледан, обръща се и я запраща към верандата в пристъп на ярост.
МОЛИ (глас зад кадър): Беше грешка да излизаме навън… Особено за децата. Подценихме коварството на бурята… Няколко души се заблудиха и изчезнаха. Ралфи беше един от тях… Анджи Карвър успя да намери обратния път… Останалите обаче загинаха.
Майк проследява с поглед падналата на верандата табелка, обръща се и отива при колата. Прибира последните куфари вътре и хлопва багажника. Тъкмо заобикаля автомобила, за да седне зад волана, когато се чува глас.
ХАЧ (глас зад кадър): Майк?
Майк се обръща. Хач — който изглежда доста странно по тениска и бермуди — се приближава към него. Личи си, че страшно му се иска да е на някое друго място. Майк го гледа хладно и дистанцирано.
МАЙК: Ако имаш да ми казваш нещо, най-добре го направи. Фериботът ми тръгва в единайсет и десет и не искам да го изпусна.
ХАЧ: Къде отиваш? (Майк мълчи.) Недей, Майк. Не заминавай. (Майк мълчи.) По-леко ли ще ти стане, ако ти кажа, че не съм спал като хората от февруари? (Майк продължава да мълчи.) По-леко ли ще ти стане, ако ти кажа, че… може би не постъпихме правилно?
МАЙК: Трябва да вървя, Хач.
ХАЧ: Роби каза да ти предам, че службата на полицай ще си е твоя, когато и да я поискаш. Само трябва да кажеш, че я искаш.
МАЙК: Кажи му, че приключих с това. Нямам какво да правя тук. Направих всичко по силите си и не мога повече.
Той пристъпва напред и тъкмо ще отвори шофьорската врата, когато Хач докосва рамото му. Майк рязко се обръща и ние виждаме, че очите му пламтят, сякаш всеки миг ще го фрасне в лицето. Хач също си дава сметка за това, но не помръдва. Може би смята, че си го е заслужил.