ХАЧ: Моли се нуждае от теб. Не виждаш ли в какво се е превърнала?
МАЙК: Ти ще я наглеждаш вместо мен, става ли?
ХАЧ (свежда поглед към земята): Мели също не се чувства добре. Взема доста транквиланти. Опасявам се, че се е пристрастила към тях.
МАЙК: Лоша работа. Но… поне дъщеря ти е при теб. Когато не можеш да заспиш, винаги можеш да влезеш в стаята на Пипа и да я погледаш как спи. Нали?
ХАЧ: Виждаш нещата само от своята гледна точка. Само твоите проблеми те вълнуват.
Майк отваря шофьорската врата, сяда зад волана и хвърля безизразен поглед на Хач.
МАЙК: Напротив. Нищо не ме вълнува. Чувствам се празен. Издълбан отвътре като ноемврийска тиква.
ХАЧ: Ако се беше опитал да разбереш…
МАЙК: Разбирам, че фериботът тръгва в единайсет и десет и ако не тръгна сега, ще го изпусна. Всичко добро, Хач. Надявам се да си възвърнеш съня.
Той хлопва вратата, запалва двигателя и потегля по главната улица. Хач гледа безпомощно подире му.
155 ЕКСТ. МОРАВАТА ПРЕД КМЕТСТВОТО — СУТРИН.
Камерата ни показва главната улица и хваща в кадър колата на Майк, която се приближава към пристана. Там, с бумтящи двигатели, стои на котва фериботът. После камерата се завърта наляво — към купола и мемориалната камбана. Вдясно от паметната плоча със загиналите във войните е добавена още една. На нея пише: ЖЕРТВИ НА БУРЯТА НА ВЕКА — 1989 ГОДИНА, а отдолу са изброени имената:
МАРТА КЛАРЪНДЪН
ПИТЪР ГОДСОУ
УИЛЯМ СОУМС
ЛОЙД УИШМАН
КОРА СТАИХОУП
ДЖЕЙН КИНГСБЪРИ
УИЛЯМ ТИМЪНС
ДЖОРДЖ КЪРБИ…
И най-отдолу:
РАЛФ АНДЕРСЪН.
Камерата се фокусира върху името му.
156 ИНТ. КАБИНЕТЪТ НА ПСИХОТЕРАПЕВТА СУТРИН.
Моли е спряла да говори и само се взира безмълвно през прозореца. В очите ѝ отново напират сълзи и се търкулват по бузите ѝ. Тя продължава да плаче без глас.
ПСИХОТЕРАПЕВТ: Моли…?
МОЛИ: Той се изгуби в снежната слепота. Сигурно е бил заедно с Бил Тимънс — човекът от островната служба „Вода и канал“. Или поне така ми се иска да мисля — че някой е бил с него до края. Навярно са се заблудили и са паднали в океана. Тленните им останки така и не бяха открити.
ПСИХОТЕРАПЕВТ: В тази история има още много, за което не ми казваш, нали? (Мълчание от страна на Моли.) Докато не я разкажеш цялата, споменът за случилото се ще продължава да те измъчва.
МОЛИ: Той ще ме измъчва, каквото и да сторя… Има рани, които никога не зарастват. Преди не го осъзнавах, но сега… сега вече го знам.
ПСИХОТЕРАПЕВТ: Моли, защо съпругът ти те мрази толкова? Какво всъщност се случи с Ралфи?
Камерата се приближава към Моли. Тя все още гледа през прозореца. Навън е слънчево; тревата е зелена и цъфтят цветя… но вали сняг. Той покрива тревата и пътечката и посребрява разлистените клони на дърветата.
Камерата ни показва Моли в екстремно близък план, докато тя се взира в падащия сняг.
МОЛИ: Той се изгуби. Понякога хората се губят. Просто се изгубват. Така се случи и с Ралфи. Той се изгуби в снежната слепота. Изгуби се в бурята.
ТОЗИ КАДЪР БАВНО ПРЕЛИВА В:
157 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ФЕРИБОТА — СУТРИН.
Той плава през пролива към Мачаяс. Автомобилите са паркирани на кърмовата палуба — сред тях е и колата на Майк. Самият Майк стои сам, облегнат на леера, и океанският бриз развява косата му. Майк изглежда умиротворен.
МАЙК (глас зад кадър): Девет години изминаха оттогава. Просто запалих колата и се качих на ферибота. И никога не се върнах.
ТОЗИ КАДЪР БАВНО ПРЕЛИВА В:
158 ИНТ. КАБИНЕТЪТ НА ПСИХОТЕРАПЕВТА — СУТРИН.
Сеансът на Моли приключва. Часовникът на стената показва 11:55. Моли стои до бюрото на Лиза и пише чек. Лиза я гледа разтревожено, защото си дава сметка, че за пореден път е претърпяла поражение, а островът е победил. Тайната — каквато и да е тя — си е останала тайна.