МАЙК: Ралфи!
Той се втурва към ъгъла и свива зад него.
178 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК — ДЕН.
Той се заковава на място и се озърта трескаво наоколо.
179 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА УЛИЦАТА, ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА МАЙК — ДЕН.
Хората вървят по тротоарите, пресичат улицата, хващат си такси или си купуват вестници от автоматите. Мъжът със сивото палто не се вижда никъде. Нито пък момчето с якето на Оуклъндския университет.
180 КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА МАЙК.
ЛИНОЖ (глас зад кадър): Ще ме обикне… (Пауза.) И ще ме нарича „татко“.
Майк се обляга на стената и затваря очи. Изпод спуснатите му клепачи се търкулва сълза. Иззад ъгъла се появява млада жена, която го поглежда с предпазливо съчувствие.
МЛАДА ЖЕНА: Господине, добре ли сте?
МАЙК (без да отваря очи): Да. След минутка ще ми мине.
МЛАДА ЖЕНА: Изтървахте покупките си. Сигурно част от тях са оцелели, но ясно чух как нещо се счупи.
Майк най-сетне отваря очи и се насилва да ѝ се усмихне.
МАЙК: Да, нещо се счупи. И аз го чух.
МЛАДА ЖЕНА (усмихва се): Що за акцент имате?
МАЙК: Така говорят от другата страна на света.
МЛАДА ЖЕНА: Какво се случи? Спънахте ли се?
МАЙК: Стори ми се, че видях един човек, когото познавах, и изведнъж… ми прилоша.
Той отново оглежда улицата. Свил е зад ъгъла само две-три секунди след Линож и Ралфи, би трябвало да ги види, но… Всъщност Майк не е кой знае колко изненадан.
МЛАДА ЖЕНА: Ако нямате нищо против, мога да ви помогна да съберете онова, което е оцеляло. Вижте какво си имам.
Тя бърка в джоба на палтото си и изважда оттам смачкана на топка пазарска мрежа. Подава му я с плаха усмивка.
МАЙК: Много мило от ваша страна.
Двамата свиват зад ъгъла.
181 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК И МЛАДАТА ЖЕНА ОТ ПТИЧИ ПОГЛЕД — ДЕН.
Гледаме от високо как се приближават до колата и разпилените покупки… след което се издигаме още по-нагоре, докато не ги изгубим от поглед. Вече виждаме яркосиньото небе, залива на Сан Франциско и пресичащия го като насън мост, чиито краища са едва докоснати от ръждата.
Из въздуха се реят и пикират чайки… Камерата се стрелва подир една от тях.
ТОЗИ КАДЪР БАВНО ПРЕЛИВА В:
182 ЕКСТ. ПИКИРАЩАТА ЧАЙКА — ДЕН.
Следваме стремглавия полет на птицата и се спускаме надолу с шеметна бързина. Внезапно пред очите ни се появяват остров Литъл Тол и сградата на кметството. До бордюра е паркирана кола. От нея излизат трима души и отиват към купола, където се намират мемориалната камбана и паметните плочи. Една от фигурите — жена — върви на известно разстояние пред другите две.
МАЙК (глас зад кадър): Можех да пиша на Моли и да ѝ кажа… Мислех си за това… Дори се молех, за да реша как да постъпя. Но когато всеки избор ще ти донесе болка, как да решиш кой е правилният? В крайна сметка не ѝ писах. Понякога, най-често късно посред нощ, когато не мога да заспя, си мисля, че съм допуснал грешка. Но денем… денем виждам всичко далеч по-ясно.
183 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА КУПОЛА НА МЕМОРИАЛНАТА КАМБАНА НА МОРАВАТА ПРЕД КМЕТСТВОТО — ДЕН.
Моли бавно се приближава към купола. В ръката си държи букет цветя. Лицето ѝ изглежда спокойно, печално и много красиво. Зад нея, в края на ливадата, стоят Хач и Пипа. Хач е прегърнал дъщеря си през рамо.
Моли коленичи пред мраморната плоча, поставена в памет на загиналите в Бурята на века. Внимателно оставя цветята в подножието ѝ. Виждаме я как заплаква. Целува върховете на пръстите си и ги притиска до името на сина си.
После се изправя и се връща при Хач и Пипа. Хач слага ръка на рамото ѝ и я прегръща.
184 ЕКСТ. ПАНОРАМЕН КАДЪР НА ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ — ДЕН.
МАЙК (глас зад кадър): Денем виждам всичко далеч по-ясно.