МОЛИ: Какво?! Сигурна ли си?
КАТ: Точно в момента за нищо не съм сигурна, понеже тук е лудница вече цял ден. Обаче двамата отидоха там и Майк ме помоли да ти кажа, че ситуацията е под контрол.
МОЛИ: А така ли е?
КАТ: Откъде да знам? Вероятно да. Мъжът ти искаше аз да ти го кажа, преди някой друг да го стори. Та, ако видиш Мелинда Хачър…
МОЛИ: Тя току-що си тръгна с Анджи Карвър. Двете се кооперират и се редуват да карат една кола. Можеш да звъннеш у тях след петнайсетина минути…
Воят на вятъра навън се извисява до кошмарен писък. Моли се сепва и се обръща към входната врата.
МОЛИ: Всъщност не — по-добре след двайсет.
КАТ: Окей.
МОЛИ: Има ли някаква вероятност това да се окаже шега? Някакъв номер например…
КАТ: Едва ли. Роби Бийлс се обади да го извика. Как мислиш, той има ли чувство за хумор?
МОЛИ: Не.
КАТ: Каза още и че онзи, който го е извършил, все още е там. Не знам дали Майк би искал да ти го кажа… но смятам, че имаш право да го знаеш.
Моли присвива очи за миг, сякаш от внезапна болка. А може би наистина я боли.
КАТ: Моли?
МОЛИ: Идвам в магазина. Ако Майк се върне преди мен, кажи му да ме изчака.
КАТ: Не мисля, че той би искал да…
МОЛИ: Благодаря ти, Кат.
Тя затваря, преди касиерката да е успяла да каже още нещо. Обръща се към Ралфи, който все още проучва бенката си в огледалото. Почти е долепил носле до стъклото и прави очарователни гримаси. Моли го дарява с фалшива усмивка, на която само един четиригодишен малчуган би се вързал. Над лицето ѝ се е спуснал тревожен облак.
МОЛИ: Искаш ли да отидем в магазина и да видим тати?
РАЛФИ: Тати! Да!
Той скача от стола, но изведнъж се спира и поглежда подозрително майка си.
РАЛФИ: Ами бурята? Нашата кола буксува в снега!
Моли грабва якето му от закачалката и започва припряно да облича момченцето. Широката фалшива усмивка не слиза от лицето ѝ.
МОЛИ: Не се тревожи — дотам е не повече от половин километър. А на връщане ще се приберем с джипа на татко, защото днес магазинът ще затвори по-рано. Е, какво ще кажеш?
РАЛФИ: Супер!
Тя вдига ципа на якето му и докато го прави, виждаме угриженото ѝ лице.
96 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА УЛИЦАТА ПРЕД ДОМА НА МАРТА КЛАРЪНДЪН.
Бурята се усилва; уличните зяпачи вече едва успяват да запазят равновесие под свирепия напор на стихията. Въпреки това никой от тях не си е тръгнал. Роби Бийлс се е приближил към Майк и Хач. Револверът е още в ръката му, но при вида на белезниците Роби се е успокоил малко и е отпуснал оръжието.
Майк е отворил вратата на багажника на служебния джип. Той е преоборудван за превоз на диви и болни животни. На голия стоманен под няма никаква тапицерия. Между този отсек и задната седалка има мрежеста преграда. На стената е закачен пластмасов резервоар — поилка за животни — с маркуч.
ХАЧ: Тук ли искаш да го сложим?
МАЙК: Да… освен ако не възнамеряваш да си му бавачка на задната седалка.
ХАЧ (осъзнава ситуацията) (към Линож): Хайде, влизай вътре.
Линож обаче не влиза — или поне не веднага. Наместо това поглежда към Роби. Роби се преструва на равнодушен.
ЛИНОЖ: Запомни какво ти казах, Роби. Адът е безкрайно повторение.
И се усмихва на кмета. Съзаклятнически, както се бе усмихнал и на Майк. После влиза в багажното отделение на офроудъра.
РОБИ (нервно): Дрънка глупости. Май е луд.
Линож трябва да седне със скръстени крака и приведена глава, но очевидно това изобщо не го притеснява. Все още се усмихва, а окованите му ръце потупват по бедрата му. Майк затваря вратата на багажника.
МАЙК: Откъде знае името ти? Ти ли му го каза?
РОБИ (свежда очи към земята): Не знам. Единственото, което знам, е, че нормален човек не би наранил Марта Кларъндън. Ще дойда с вас в магазина. Да ти помогна да изясним нещата. Непременно трябва да се обадим и на щатската полиция…