Охранителите зад тях се смееха шумно, докато гледаха как Джо и Кърт се опитват да не изостават от машината.
Джипът излезе през входа на пещерата и пое по пясъка.
- Ами сега? – попита Джо. – Хрумна ли ти нещо?
Кърт тичаше, а краката му потъваха в мекия пясък.
- Не – отвърна той.
- Хайде, Кърт! – настоя Джо.
- Защо ти не измислиш нещо?
- Ти си умникът в този отбор, а аз красавецът – отвърна Дзавала.
- Като ти повлачат лицето в пясъка вече няма да си – не му остана длъжен Кърт.
Джо не отговори. Джипът се заизкачва по един лек хълм. Двамата приятели все по-трудно успяваха да не изостават от машината. Задните гуми на джипа хвърляха пясък в лицата им. Достигнаха върха и се спуснаха от другата страна. Кърт с радост видя равен участък.
Пустинното слънце гореше, а температурата на въздуха беше трийсет и седем градуса. След около две-три минути тичане в жегата и двамата плувнаха в пот. Телата им не можеха да си позволят да загубят повече вода. Кърт забеляза купчина камъни в далечината. Бяха поне на километър и половина, но изглежда, че се насочваха право натам.
Джо се спъна в нещо и за малко да падне.
- Дръж се! – извика му Кърт.
Дзавала успя да се задържи на крака, а Остин се опита да помисли.
Ако успеят да стигнат до камъните, може да се опита да вземе един. Беше рисковано да хваща нещо в движение, но двамата с Джо нямаше да издържат да тичат още дълго.
Внезапно джипът зави на юг, приближи се до няколко паркирани автомобила и спря. Джо и Кърт паднаха на земята.
Остин легна в пясъка и се опита да си поеме дъх. Той видя Джин и няколко от хората му да стоят до нещо, което приличаше на стар пресъхнал кладенец.
Джин се приближи. Сигурно беше видял как Кърт оглежда жадно кладенеца.
- Жаден ли си? – попита той.
Кърт не отговори.
Джин се наведе над него.
- Човек не осъзнава какво е истинска жажда, докато не прекоси пустинята в търсене на малък оазис. Гърлото ти се затваря. Имаш чувството, че очите ти се пържат в главата ти. Тялото не може да се поти, защото в него не е останала и капчица вода. Това е животът на бедуина. Той не би се предал след километър или два в пустинята.
- Убеден съм, че той би яздил камила, вместо да тича след джип – простърга Кърт с дрезгав глас.
Джин се обърна към хората си:
- Нашите гости биха искали да се освежат. Отведете ги при кладенеца.
Охранителите развързаха Кърт и Джо и ги вдигнаха. После ги забутаха към кладенеца. Щом стигнаха до него, Кърт разбра, че няма да им дадат да пият. Миризма на смърт се носеше от дупката.
Той се обърна, ритна един от мъжете и му строши коляното. После грабна пистолета му. Джо се задейства почти в същата секунда. Той освободи ръката си и удари мъжа в ляво от себе си.
Внезапността на нападението изненада охранителите. Кърт и Джо цял ден не бяха яли и пили. Бяха бити и влачени из пустинята. Само няколко минути преди това изглеждаха полумъртви.
Четирима от хората на Джин се спуснаха да помогнат на другарите си, но американците се биеха като истински вихрушки. Те от време на време получаваха по някой удар, но отговаряха с юмрук в лицето, ритник в коляното или лакът в корема.
Един от мъжете се опита да събори Кърт, но той отскочи, спъна го и го запрати към друг охранител. Двамата се строполиха на пясъка и Остин скочи на крака. Той видя пистолет на земята и се впусна към него. Но подобно на футболист, който се опитва да отбележи тъчдаун, беше незабавно покрит от трима от хората на Джин, които също искаха да стигнат до оръжието.
Дочу се изстрел и един от охранителите простена от болка. Пръстите на едната му ръка липсваха. Но преди Кърт да успее да стреля отново, получи силен удар в тила и някой му изтръгна пистолета.
Джо също беше обезвреден.
- Вдигнете ги! – нареди Джин. – Хвърлете ги вътре!
Кърт се бореше с всички сили, но хората на Джин го държаха за ръцете и краката. Те го понесоха към кладенеца.
Джо не беше в по-добро положение. Един охранител го държеше през кръста и го буташе напред към ръба на кладенеца.
Кърт успя да освободи единия си крак и ритна един от мъжете в лицето. Човекът залитна, спъна се в ниската кирпичена стена и падна с главата надолу в кладенеца. Викът му прозвуча за секунда и после внезапно спря.
Групата, която държеше Кърт, се заклати като трикрака маса и го понесе към дупката.
Докато го пускаха, Кърт се изви, видя ниската стена и малката желязна рамка, подаваща се от нея. Той протегна ръце, хвана се за нея и се задържа.