Алармата на Грейсън зазвуча преди изгрев-слънце. Не я бе нагласил да звъни. Откакто се върна у дома си, нямаше причина да се буди рано. Нямаше нищо неотложно за вършене, така че макар и буден, се излежаваше, докато вече нямаше оправдание да го прави.
Още не беше започнал да си търси работа. Да ходиш на работа все пак не беше задължително. Щеше да бъде осигурен дори без никакъв принос към света — а за момента не изпитваше желание да дава своята дан освен с онова, което изхвърляше отделителната му система.
Изключи алармата със замах.
— Какво има? — попита. — Защо ме будиш?
Бяха нужни няколко секунди тишина, за да осъзнае, че Бурята не се канеше да отговори на въпроса му, тъй като беше неприемлив. Така че той седна в леглото и погледна към екрана до себе си, където видя съобщение, осветяващо цялата стая в сърдито червено сияние.
СРЕЩА С НАДЗОРНИКА В 8:00 Ч. НЕЯВЯВАНЕТО ЩЕ ДОВЕДЕ ДО ПЕТ МИНУСА.
Грейсън имаше смътна представа за минусите, но не и как се оценяват. Дали пет минуса добавяха пет дни към статуса му на неприемлив? Пет часа? Пет месеца? Изобщо не беше наясно. Може би трябваше да се запише на курсове по неприемливост.
„Какво облича човек за среща с надзорник?“ — почуди се. Дали трябваше да е по-официален, или с по-скромно облекло от обичайното? Колкото и огорчен да се чувстваше от цялата тази история, каза си, че няма да навреди да остави добро впечатление у надзорника си, така че намери чиста риза и панталони, после сложи същата вратовръзка, която бе носил на срещата в Интерфейса на властта във Фулкръм Сити, когато си мислеше, че още има живот. Спря кола на обществения транспорт (която отново го предупреди за последиците от вандализъм и нецензурен език) и се отправи към местния офис на ИВ. Решен бе да подрани и да създаде добро впечатление, та да отбие ден-два от позорния си статус.
Сградата на офиса на ИВ в Горен Нашвил бе много по-малка от тази във Фулкръм Сити. Беше само четириетажна и от червени тухли, не от сив гранит. Отвътре обаче изглеждаше почти същата. Този път не бе въведен в приятна стая за срещи. Насочиха го към Службата за неприемливи, където му бе наредено да си вземе номерче и да чака в стая с още около дузина неприемливи, които очевидно нямаха желание да са там.
Накрая, след близо час, на Грейсън му дойде редът и той отиде до прозорчето, където нископоставена жена, агент на Облака, провери документа му за самоличност и му каза неща, повечето от които вече знаеше.
— Грейсън Толивър, изключен завинаги от Облачната академия и понижен до статус неприемлив за минимум четири месеца поради грубо нарушение на Разделението Косачи-държава.
— Същият — потвърди Грейсън. Поне сега вече знаеше колко дълго ще трае пониженият му статус.
Тя вдигна очи от таблета си и му отправи невесела усмивка, бездушна като на робот. За момент той се почуди дали наистина не бе робот, но после си припомни, че Бурята нямаше роботи в службите си. Все пак се предполагаше, че ИВ е човешкият интерфейс за Бурята.
— Как се чувствате днес? — попита го.
— Ами май нормално — каза той и отвърна на усмивката ѝ. Питаше се дали и неговата изглежда неискрена като нейната. — То се знае, неприятно ми беше да бъда събуден толкова рано, но задълженията са си задължения, нали така?
Тя отбеляза нещо в таблета си.
— Моля, оценете неприятното си чувство по скалата от едно до десет.
— Вие сериозно ли?
— Не можем да продължим, докато не отговорите на въпроса.
— Ъъ… пет — каза той. — Не, шест, въпросът влоши нещата.
— Бяхте ли несправедливо третиран след маркирането ви като неприемлив? Някой да ви е отказал обслужване или по някакъв начин да е нарушил гражданските ви права?
Формалният маниер, по който му зададе въпроса, породи у него желание да изтръгне таблета от ръката ѝ. Можеше поне да се престори, че я е грижа за отговора му, както бе имитирала усмивка.
— Хората ме гледат, сякаш съм убил котката им.
Тя се втренчи в него, като че ѝ бе казал, че преди малко действително е убил няколко котки.
— Уви, не мога да направя нищо за това как ви гледат хората. Но ако правата ви някога бъдат нарушени, важно е да уведомите надзорника си за това.