Въпреки онова, което средмериканските Косачи можеха да си мислят, Роуан обичаше идеята за Косачите. Самият принцип най-мъдрите и състрадателни от всички човешки същества да извършват приключването на живот за балансиране на безсмъртието, беше една съвършена идея в съвършен свят. Косач Фарадей му бе показал какъв трябва действително да бъде Косачът и съществуваха много, много Косачи, дори такива, които бяха високомерни и арогантни, все още поддържащи най-висшите ценности. Ала лишени от тези ценности, Косачите биха били ужасно явление. Роуан бе проявил наивността да повярва, че може да предотврати това. Но Косач Фарадей бе по-наясно. Ала пък това бе пътят, който Роуан бе избрал за себе си, и да го изостави сега, би означавало да признае провала си. Не беше готов да го стори. Дори да не бе в състояние сам да спре падението на Косачите, поне можеше да отстранява рака, където го срещнеше.
Само че се чувстваше толкова сам. За миг присъствието на Косач Фарадей му върна усещането за другарска близост, но то само още по-остро открои изолацията му. Ами Цитра? Къде беше тя сега? Съществуването ѝ бе застрашено, а как можеше той да помогне? Все трябва да имаше начин.
Чак призори най-сетне заспа и сънищата му милостиво не бяха свързани със смута в будния му живот, а бяха изпълнени със спомени за едно по-простичко време, когато най-големите му грижи бяха оценките, отборните игри и навикът на приятеля му Тайгър да се подлага на размазване. Време, когато бъдещето сияеше ярко пред него, а той бе уверен, че е неуязвим и може да живее вечно.
14.
Тайгър и изумрудения косач
Няма голяма загадка в избора ми да установя за Белязаните региони закони и порядки, различни от тези в останалия свят. Просто разбирах нуждата от многообразие и социална иновация. Светът в голямата си част стана хомогенен. Такава е съдбата на една обединена планета. Отделните майчини езици стават вторични. Расите се преливат в приятен меланж от най-доброто от етносите с малки вариации.
Но в Белязаните региони различията са насърчавани и социалните експерименти изобилстват. Създадох седем такива — по един на всеки континент. Където бе възможно, запазих границите, дефиниращи района в Епохата на смъртните.
Особено много се гордея със социалните експерименти, провеждани във всеки от тези Белязани региони. Така например в Непал ходенето на работа е забранено. Всички граждани са свободни да се ангажират в рекреационни дейности по свой избор и получават много по-висок Гарантиран основен доход, отколкото в другите региони, така че да не се чувстват потиснати от неспособността да печелят прехраната си. В резултат това доведе до алтруистични и благотворителни начинания. Социалното положение на човек не се измерва по богатството, а по неговите състрадание и всеотдайност.
В Белязания регион Тасмания от всеки гражданин се изисква да избере биологична модификация, характеризираща стила му на живот — най-популярни са дишащите с хриле, което им дава възможност да съществуват като амфибии, и способните да летят — подобно на летящите катерици, с което популяризират летателния спорт и придвижването по въздух.
Разбира се, никой не е задължен да участва в тези експерименти — хората са свободни да живеят в Белязан регион или да го напуснат по свое желание. Увеличаването или намаляването на населението в даден Белязан регион са добри показатели, доколко са успешни уникалните за мястото закони. По този начин продължавам да усъвършенствам условията за живот на хората, като широко прилагам най-сполучливите социални програми в останалия свят.
Да си дойдем на думата за Тексас.
Това е регион, където се пробвам с добронамерена анархия. Съществуват малко закони и леки последствия от нарушаването им. Там не толкова управлявам, а по-скоро не се пречкам на пътя на хората и наблюдавам какво се случва. Резултатите са от смесен характер. Виждала съм хора да се издигат до лично съвършенство, както и други, падащи в жертва на дълбоко вкоренените си недостатъци. Тепърва ще решавам каква поука може да се извлече от този регион. Необходими са още проучвания.
— Покажи нещо повече, щатен веселяко.
Необузданата жена Косач в яркозелено и с див поглед в очите изрита в краката Тайгър Салазар, подсече го и той се стовари тежко на тепиха. И защо изобщо го наричаха тепих, когато падането върху него бе също толкова болезнено, колкото и върху пода от тиково дърво на верандата на пентхауса, където провеждаха спаринг? Не че той възразяваше. Дори при нанити за болка, регулирани на най-ниска степен, бе започнал да се наслаждава на притока на ендорфини, който идваше с болките от тренирането. Беше дори по-хубаво от размазването. Вярно, след известно време човек започваше да се пристрастява към скачането от високи сгради, но същото важеше за ръкопашния бой, а за разлика от размазването при борбата всеки път бе различно. Единственото разнообразие при размазването бе, ако се удариш в нещо при летежа си надолу.