Мюнира Атруши като повечето хора в света имаше съвършената работа — в смисъл, че беше съвършено обикновена. И пак като повечето хора в света нито мразеше, нито обичаше работата си. Чувствата ѝ гравитираха някъде около центъра.
Работеше почасово в Александрийската библиотека две нощи в седмицата от полунощ до шест сутринта. Повечето от дните си прекарваше на занятия в Израбийския университет в Кайро, където учеше информационни науки. Разбира се, тъй като цялата информация в света отдавна вече бе дигитализирана и каталогизирана от Бурята, научната степен по информационни науки, също като повечето други научни степени, нямаше практическа цел. Тя щеше да е лист хартия, поставен в рамка на стената ѝ. Нещо като разрешително да се сприятелява с хора, притежаващи също такива лишени от функционалност степени.
Но тя се надяваше въпросната хартийка да ѝ даде достатъчно престиж, та да убеди библиотеката да я назначи на пълно работно време, когато се дипломираше — тъй като за разлика от останалата информация в света дневниците на Косачите не бяха каталогизирани от Бурята, а все още се обработваха от несръчни човешки ръце.
Всеки, който желаеше да проучи тези три и половина милиона тома журнали, събирани от зората на Косачите, трябваше да дойде тук, при това когато поиска, защото библиотеката бе отворена за целия свят по двайсет и четири часа всеки ден в годината. И все пак Мюнира бе установила, че много малко хора се възползват от тази достъпност. През дневните часове само шепа научни работници правеха проучванията си. Имаше много туристи, но тях повече ги интересуваха историята и архитектурата на библиотеката. Самите книги почти не ги вълнуваха освен като фон за снимки.
Нощем в библиотеката рядко идваха хора. Обикновено Мюнира беше сама с двама офицери от Гвардията на Острието, чието присъствие бе по-скоро декоративно. Стояха мълчаливо от двете страни на входа като живи статуи. През деня служеха като допълнителен декор за снимки.
Имаше късмет, ако през нощната ѝ смяна се появяха един или двама души. Такива хора обикновено знаеха какво им трябва и никога не спираха при нея на гишето за информация. Това позволяваше на Мюнира да прекарва всичкото си време в учене или в четене на писанията на Косачите, които тя намираше за много увлекателни. Да надниква в сърцата и душите на мъже и жени, натоварени да отнемат живот, да знае какво са чувствали, като са извършвали своите Прибирания, беше пристрастяващо и четенето на дневници я обсеби. Тъй като всяка година към сбирката се добавяха много хиляди томове, нямаше опасност да остане без материал за четене — макар записките на някои Косачи да бяха далеч по-интересни от други.
Тя беше изчела всичко за съмненията в себе си на Върховното острие Коперник, преди той да пристъпи към Самоприбиране, за угризенията на Косач Кюри по повод прибързаните ѝ действия като младши Косач и, разбира се, откровените лъжи на Косач Шърман. Имаше много какво да грабне интереса ѝ в простичките изписани на ръка страници в косаческите дневници.
Една вечер в началото на декември Мюнира беше дълбоко погълната от буйните подвизи на покойната Косач Ранд, която бе посветила много място в дневника си на подробности за безчетните си сексуални завоевания. Мюнира тъкмо беше обърнала на нова страница, когато зърна приближаващ се мъж. Стъпките му не издаваха никакъв звук върху мраморния под на входното фоайе. Беше облечен в безлично сиво, но Мюнира някак усети само по осанката му, че той е Косач. Косачите не вървяха като обикновените хора. Движеха се с овладяна властност, сякаш самият въздух беше длъжен да се раздели пред тях. Но пък ако беше Косач, защо тогава не носеше робата си?
— Добър вечер — поздрави мъжът. В дълбокия му звучен глас се долавяше мерикански акцент. Имаше посивяла коса и добре оформена брада, която също бе започнала да се прошарва, но очите му изглеждаха млади. Будни.
— Всъщност е сутрин, не вечер — поправи го Мюнира. — Два и петнайсет по-точно.
Лицето му ѝ бе познато, но не можеше да се сети откъде. За миг ѝ проблесна спомен. Безукорна бяла роба. Не, не бяла… цвят на слонова кост. Не познаваше всички Косачи, още по-малко всички мерикански Косачи, но ѝ бяха известни онези с международна слава. В крайна сметка щеше да си спомни кой е той.
— Добре дошли в Александрийската библиотека — каза му, а после попита: — Как мога да ви помогна? — Не добави „Ваша чест“, което бе обичайното обръщение към Косач, защото той очевидно се стараеше да е инкогнито.