— Търся ранните писания — каза ѝ.
— На кой Косач?
— На всичките.
— Ранните писания на всички Косачи?
Той въздъхна, леко подразнен, че не е бил разбран. Да, със сигурност беше Косач. Само Косач можеше да бъде едновременно подразнен и търпелив.
— Всички ранни писания на всички първи Косачи — поясни той. — Като Прометей, Сафо, Ленън…
— Знам кои са първите Косачи — каза тя, нервирана от снизхождението му. Обикновено Мюнира не се държеше така дръпнато, но беше прекъсната насред много интересно четиво. Освен това дневните ѝ занятия я лишаваха от достатъчно сън, така че беше уморена. Насили се да му отправи усмивка, решена да е по-приветлива с този загадъчен човек — защото ако той наистина беше Косач, като нищо можеше да реши да я подложи на Прибиране, в случай че му се стореше неуслужлива.
— Всички ранни дневници са в Залата на основателите — каза му тя. — Ще се погрижа да бъде отключена за вас. Моля, последвайте ме.
Постави табелката „Връщам се до 5 минути“ на гишето и поведе мъжа към дълбоките недра на библиотеката.
Стъпките ѝ отекваха в облицования с гранит коридор. Всичко звучеше по-гръмко в тишината на нощта. Пърхащ прилеп под стрехите можеше да ти се причуе като размахал криле дракон… Ала походката на мъжа не издаваше никакъв шум. Потайното му придвижване бе притеснително. Също така ѝ действаха светлините на библиотеката, които се включваха над главите им и угасваха при отминаването им, мигащи подобно на факли. Беше хитроумен ефект, но караше сенките да се източват и прибират с тревожна преднамереност.
— Нали знаете, че популярните писания на някои от основателите са налични на публичния сървър на Форума на Косачите? — попита Мюнира мъжа. — Има стотици подбрани текстове.
— Не подбрани текстове искам да видя — осведоми я той. — Интересуват ме онези, които не са влезли в „селекция“.
Тя го изгледа още веднъж и най-накрая ѝ просветна кой беше — осени я с такава сила, че залитна от шока. Беше съвсем леко залитане и тя бързо дойде на себе си — но той го видя. Косач беше все пак, а Косачите забелязват всичко.
— Нещо не е наред ли? — попита я.
— Съвсем не. Заради трепкането на светлините е — отвърна му тя. — Трудно ми е да виждам неравните очертания на камъните по пода.
Което си беше така, макар да не се явяваше причина за препъването ѝ. Но ако имаше истина в думите ѝ, той може би нямаше да разчете лъжата ѝ.
По време на службата си в библиотеката Мюнира си бе спечелила прякор. Останалите чиновници я наричаха зад гърба ѝ „гробарката“. Отчасти заради погребалното ѝ излъчване, но също и защото една от задачите ѝ беше да финализира сбирките на Косачи, които се бяха подложили на Самоприбиране или животът им бе отнет трайно при злокобни обстоятелства — както все по-често се случваше в мериканските региони.
Преди година бе каталогизирала пълната колекция на този Косач от деня на ръкополагането му до деня на смъртта му. Дневниците му вече не се пазеха редом с тези на живите Косачи. Сега те бяха в северното крило сред онези на всички останали средмерикански Косачи, които повече не ходеха по Земята. И все пак, ето го тук — Майкъл Фарадей вървеше редом с нея.
Беше чела доста от дневниците на Косач Фарадей. Мислите и разсъжденията му неизбежно ѝ бяха въздействали силно. Беше човек с проникновени изживявания. Новината за Самоприбирането му миналата година бе натъжила Мюнира, но не я бе изненадала. Тежко бреме за носене бе съвест, натоварена като неговата.
Макар Мюнира и преди много пъти да се бе озовавала в присъствието на Косачи, никога не се бе чувствала така зашеметена от звездната им слава. Но не биваше да допуска това да си проличи. Не биваше да се издава, че знае кой е той в действителност. Не и докато не бе имала време да обмисли ставащото и да си обясни как изобщо той може да е тук и защо.
— Казваш се Мюнира — изрече той без въпросителна интонация. Отначало тя си помисли, че може да е прочел името ѝ на табелката на гишето, но нещо ѝ подсказа, че го е знаел дълго преди да дойде при нея тази вечер. — Името ти означава „лъчиста“.
— Знам какво означава името ми — каза Мюнира.
— Е, такава ли си? — попита той. — Наистина ли грееш сред по-бледите звезди?
— Аз съм само скромен служител на библиотеката — отвърна тя.
От дългия централен коридор излязоха във вътрешна градина. В далечния ѝ край имаше порти от ковано желязо, водещи към Залата на основателите. Луната оцветяваше оформените от жив плет фигури и скулптурите наоколо в тъмнолилави нюанси, а хвърляните от тях сенки наподобяваха ями, в които Мюнира се притесняваше да стъпва.