— Разкажи ми за себе си, Мюнира — изрече той с кроткия маниер на Косачите, когато отправяха молби към хората, а те установяваха, че е немислимо да не ги изпълнят.
В този момент тя осъзна — той знаеше, че го е разпознала. Дали това я поставяше в опасност от Прибиране? Щеше ли той да отнеме живота ѝ, за да предпази самоличността си в тайна? От всичките му писания не бе останала с впечатление, че е такъв тип човек, но Косачите бяха неразгадаеми. Почувства хлад, макар израбийската нощ да бе мека и топла.
— Сигурна съм, че вече знаете всичко, което бих могла да ви кажа, Косач Фарадей.
Ето. Каза го. Край на преструвките.
Той се усмихна.
— Прощавай, че не се представих по-рано, но присъствието ми тук е… нека го наречем неортодоксално.
— Да смятам ли тогава, че съм в присъствието на дух? — попита тя. — Ще изчезнете ли в някоя стена само за да се връщате нощ след нощ и да ме преследвате все със същата молба?
— Възможно е — продума той. — Ще видим.
Пристигнаха пред Залата на основателите, тя отключи портите и влязоха в голямо помещение, което винаги бе напомняло крипта на Мюнира — дотолкова, че туристите често питаха дали първите Косачи не са погребани тук. Не бяха, но въпреки това Мюнира понякога усещаше присъствието им в залата.
По тежките варовикови лавици имаше стотици томове, всеки от които затворен в климатизиран плексигласов калъф — разточителство, запазено само за най-старите книги в библиотеката.
Косач Фарадей започна да ги оглежда. Мюнира си помисли, че вероятно би искал да го прави в уединение, и ще я помоли да си тръгне, но вместо това той каза:
— Поседи с мен, ако нямаш нищо против. Тази зала е тъй величествена и строга, че не приканва към самота.
И тъй, тя затвори портата, надзърна да се увери, че вън няма никого, който да ги види, а после му помогна да отвори прозрачния пластмасов калъф, в който бе поставен взетият от него от полицата том. Седна насреща му на голямата каменна маса в центъра на залата. Той не даде обяснение на очевидния въпрос, увиснал във въздуха помежду им, така че на нея ѝ се наложи да го зададе.
— Как така се озовахте тук, Ваша чест? — попита го тя.
— Със самолет и с ферибот — отвърна той с усмивка. — Я ми кажи, Мюнира, защо избра да работиш за Форума на Косачите, след като се провали в стажа си?
Тя се наежи. Това ли бе начинът да я накаже, задето бе задала нежелан от него въпрос?
— Не съм се провалила — отговори. — Имаше място само за един израбийски Косач в края на стажа ми, а кандидатите бяха петима. Така че един бе избран, а четирима — не. Да си сред неизбраните не е равносилно на провал.
— Прости ми, не исках да те обидя или да покажа неуважение — каза той. — Просто съм заинтригуван, че разочарованието не те е настроило срещу Форума на Косачите.
— Заинтригуван, но не изненадан?
— Малко неща ме изненадват — усмихна се Косач Фарадей.
Мюнира вдигна небрежно рамене, сякаш неуспешният ѝ стаж за Косач отпреди три години беше без значение.
— Тогава ценях Форума на Косачите, ценя го и сега — заяви тя.
— Разбирам — кимна той и внимателно отгърна страница в стария дневник. — А доколко лоялна си на системата, която те отхвърли?
Мюнира стисна челюсти, без да е сигурна какво се надяваше да чуе той, нито пък какъв щеше да е действителният ѝ отговор.
— Имам работа. Върша я. Гордея се с нея — отсече.
— И е редно да е така. — Той погледна към нея, вътре в нея. — Може ли да споделя с теб моята оценка за Мюнира Атруши? — попита я.
— Имам ли избор?
— Винаги има избор — каза той, което си беше полуистина в пълния смисъл на думата.
— Добре. Споделете оценката си за мен.
Той предпазливо затвори стария дневник и насочи пълното си внимание към нея.
— Ти мразиш Форума на Косачите толкова, колкото го и обичаш — подхвана. — Поради това искаш да станеш незаменима за него. Надяваш се с времето да се превърнеш в най-големия авторитет в света за дневниците, съхранявани в тази библиотека. Това ще ти даде власт върху цялата история на Косачите. Тази власт ще е твоята безмълвна победа, защото ще знаеш, че Форумът на Косачите ще се нуждае повече от теб, отколкото ти от него.
Внезапно Мюнира леко изгуби равновесие, сякаш пустинните пясъци, погълнали градовете на фараоните, се разместиха под краката ѝ, готови да приберат и нея. Как можеше той да прозира толкова надълбоко в душата ѝ? Как можеше да облича в думи чувства, които не бе определяла и пред себе си? Бе я разчел съвършено по един напълно освобождаващ я, но и притеснителен начин.