— Виждам, че съм прав — каза той простичко. Отправи ѝ онази своя усмивка, която бе едновременно сърдечна и палава.
— Какво искате, Косач Фарадей?
И накрая той ѝ каза.
— Искам да идвам тук вечер след вечер, докато не намеря онова, което търся, в тези стари дневници. И искам ти да запазиш моята самоличност в тайна, да ме предупреждаваш, ако пристигне някой, докато върша своето проучване. Обещай ми да не оповестяваш пред Форума на Косачите факта, че съм още жив. Можеш ли да направиш това за мен, Мюнира?
— Ще ми кажете ли какво търсите? — попита тя.
— Няма как да го направя. Би могла да бъдеш принудена да го признаеш, ако ти го доверя. Не бих те поставил в такова положение.
— Но бихте ме поставили в неизбежното положение да укривам присъствието ви.
— Нищо неизбежно няма в него — отвърна той. — Всъщност подозирам, че за теб е голяма чест да ти поверя тайната си.
Отново беше прав.
— Не ми харесва да представяте нещата така, сякаш ме познавате по-добре от мен самата.
— Но това е истината. Да познавам хората, е част от работата ми като Косач.
— Не важи за всички Косачи — отбеляза тя. — Има такива, които стрелят, кълцат и отравят без уважението, което вие винаги сте показвали към субектите си на Прибиране. Едничката им грижа е да отнемат живот, не да опознават душите на хората.
За миг грижливо овладяното поведение на Фарадей бе нарушено от искра на гняв, но това не бе гняв към нея.
— Да, Косачите от „новия ред“ демонстрират възмутително незачитане спрямо значимостта на задачата си. Това е част от причината да дойда тук.
Не каза нищо повече. Просто изчака отговора ѝ. Мълчанието се проточи, но не бе неловко мълчание. Бе наситено със смисъл. Моментът бе важен и имаше нужда от време да се разгърне.
Тя не изпусна от внимание факта, че имаше още четирима, които споделяха с нея поста нощен администратор — други студенти, поели почасова работа. А това означаваше, че този път от петима е избрана тя.
— Ще запазя тайната ви — каза му Мюнира. После остави Косач Фарадей да си прави проучването, почувствала, че най-сетне в живота ѝ се е появила достойна цел.
16.
Екстра си, докато вече не си
Често изпитвам недоумение от съпротивата на някои хора към щателното ми наблюдение на техните дейности. Не проявявам натрапчивост. Неприемливите може да твърдят, че е така, но аз присъствам само там, където съм функционална, необходима и поканена. Да, имам камери в частни домове навсякъде освен в Белязаните региони, но тези камери могат да бъдат изключени с една дума. Разбира се, способността ми да служа на индивида е възпрепятствана, когато познанието ми за неговото поведение и връзки е непълно. При това положение мнозинството от хората не си правят труда да ме изолират. Във всеки един момент 95,3 процента от населението ми позволяват да бъда свидетел на личния им живот, защото знаят, че това не е повече нахлуване в личното пространство, отколкото присъствието на сензор върху осветително тяло, активиращ се при движение.
Онези 4,7 процента от „дейностите при затворени врати“, както ги наричам, се изчерпват предимно със секс. Намирам за абсурдно, че много човешки създания не желаят да наблюдавам дейностите им при затворени врати, тъй като надзорът ми помага за подобряването на всяка една ситуация.
Постоянното наблюдение не е нищо ново. То е било основен канон на религиозната вяра още от ранните дни на цивилизацията. През вековете повечето вероизповедания са имали в центъра си Всемогъщ Бог, който виждал не само деянията на хората, но надзъртал и в душите им. Такива умения са предизвиквали голяма любов и преклонение у хората.
А не съм ли аз неизмеримо по-добронамерена от разните версии на Бог? Никога не съм докарала наводнение, нито съм разрушавала цели градове като наказание за неподчинението им. Не съм пращала армии на завоевателни походи в мое име. Всъщност никога не съм убила или наранила нито едно човешко създание.
Ето защо, макар да не изисквам преклонение, нима не го заслужавам?
Камерите безшумно се въртяха да проследят Косач в червена роба, който влезе в кафене, придружен от двама едри служители на Гвардията на Острието. Микрофони улавяха всеки звук — от почесване на брада до прочистване на гърло. Диференцираха какофонията от гласове, за да отделят конкретен разговор, който започна със сядането на Косача в червена роба.
Бурята наблюдаваше. Бурята слушаше. Имаше да управлява и поддържа цял един свят и знаеше, че да отдели такова внимание на едничък разговор, бе неефективно използване на ресурсите ѝ, но пък Бурята преценяваше този разговор като по-важен от над милиард други, които водеше или следеше в този момент. Може би заради индивидите, участващи в него.