Ако не се чувстваше неприемлив, то поне изглеждаше такъв.
Следващата му стъпка бе да изпробва новата си самоличност.
Сърцето му препускаше ускорено, докато наближаваше „Откачалки“ — местен клуб, където се събираха неприемливи. Неколцина такива, мотаещи се отпред, го огледаха преценяващо. Тези хора бяха карикатури на самите себе си, каза си той. Проявяваха такъв конформизъм към културата си на антиконформизъм, че се бяха уеднаквили и така обезсмисляха течението си.
Приближи се до мускулестия пазач на вратата, на чийто бадж пишеше „Катил“.
— Само за неприемливи — изрече строго Катила.
— Какво, не ти приличам на неприемлив ли?
Онзи вдигна рамене.
— Навъртат се разни позьори.
Грейсън му показа документа си за самоличност, маркиран с голямо червено „Н“. Пазачът бе удовлетворен.
— Приятно прекарване — измрънка безрадостно и го пусна да влезе.
Очаквал бе да се озове в помещение със силна музика, святкащи прожектори, полюшващи се тела и тъмни ъгли, където се извършват всякакви спорни дейности. Но онова, което завари в „Откачалки“, бе толкова различно от предположенията му, че се оказа напълно неподготвен и се закова на място, сякаш бе отворил погрешна врата.
Намираше се в ярко осветен ресторант — старомоден тип заведение с червени сепарета и столчета от неръждаема стомана покрай бара. Имаше младежи с якета на гимназиален спортен отбор и хубави момичета с конски опашки, дълги поли и пухкави къси чорапки. Грейсън разпозна епохата, която заведението имаше за цел да отрази: исторически период, наречен „Петдесетте години“. Беше от Мерика през Епохата на смъртните, където всички момичета носеха имена като Бети, Пеги и Мери Джейн, а момчетата бяха Били, Джони или Ейс. Веднъж учител бе казал на Грейсън, че Петдесетте всъщност са били период само от десет години, но на Грейсън му бе трудно да го повярва. Трябваше да са били поне сто.
Заведението изглеждаше точна реплика на епохата, но имаше нещо, което нарушаваше духа му — сред спретнатите младежи тук-там се мяркаха неприемливи, които изобщо не бяха на място там. Един такъв с умишлено разпарцаливени дрехи се натрапи в сепаре, където седеше щастлива двойка.
— Изчезни — заяви той на як на вид типичен мерикански младеж, примерно Били, облечен с пуловер с инициал. — Искам да се опозная с твоето момиче.
Били, то се знае, отказа да напусне и заплаши неприемливия, че „ще го млати до следващия вторник“. Неприемливият реагира, като се изправи, извлече юнака от сепарето и подхвана бой. Едрият младеж всякак превъзхождаше хърбавия неприемлив — по размери и сила, а най-вече по външност. Всеки път, щом младежът замахнеше с юмрук, не уцелваше, докато пестниците на неприемливия нямаха пропуск. Накрая хубавият младеж побягна, като виеше от болка, и заряза приятелката си, която сега изглеждаше силно впечатлена от изпълнението на неприемливия. Той седна насреща ѝ, а тя се приведе към него, сякаш вече бяха истинска двойка.
На друга маса неприемливо момиче влезе в словесен двубой с хубавка дебютантка в розова блузка. Конфронтацията завърши с това, че неприемливата сграбчи блузката на опонентката си и я съдра. Хубавкото момиче не ѝ отвърна, само скри лице в шепи и зациври.
В дъното някакъв друг Били мрънкаше, защото изгубил всички пари от татенцето в залог на билярд срещу безмилостен неприемлив, който не спираше да сипе обиди насреща му.
Но какво ставаше тук?
Грейсън седна на бара, като му се щеше да изчезне в черната дупка на косата си, докато не се ориентира в разните драми, разиграващи се наоколо.
— Какво ще обичате? — попита наперена келнерка зад бара. На униформата ѝ бе избродирано името „Бабс“.
— Ванилов шейк, моля — каза той. Защото това се поръчваше в подобно заведение, нали така?
— Охо, „моля“ — засмя се келнерката. — Не се чува често тук.
Бабс му донесе шейка, пъхна вътре сламка и рече:
— Да ти е сладко.
Напук на желанието на Грейсън да изчезне, до него седна друг неприемлив. Беше мършав като същински скелет.
— Ванилов? Ха стига бе! — възкликна той.
Грейсън се напъна да докара подходящото поведение.
— Проблем ли имаш? Що не ти го лисна в лицето тогава и не си поръчам друг?
— Не бе — възрази Скелета. — Не в мен се очаква да го лиснеш.
Онзи му смигна и на Грейсън най-сетне му просветна. Схвана естеството на заведението и неговата цел. Скелета го наблюдаваше да види какво ще направи и Грейсън осъзна, че за да се впише — ама истински — трябва да е на ниво в ситуацията. Така че привика Бабс.